Можеш да разпознаеш събрата музикант във всяка обстановка, дори сред полицаи. Човекът с най-лудия поглед, най-разчорленият, независимо дали гладно мършав или жизнерадостно дебел. Този френскоговорещ инспектор, свирач на английски рог и член на местното оперно дружество, беше чувал за Вивиан Еърс и бе така любезен да ми начертае карта на пътя до Неербеке. Платих му за сведението с две кифлички. Той попита дали съм докарал британската си кола — синът му бил луд по остините. Казах, че нямам кола. Това го обезпокои. Как ще стигна до Неербеке? Няма автобус, няма железопътна линия, а четирийсет километра са дяволски много за изминаване пеша. Попитах може ли да взема назаем един полицейски велосипед за неопределено време. Каза ми, че това е крайно необичайно. Уверих го, че самият аз съм крайно необичаен, и му разясних накратко естеството на работата си с Еърс, най-прочутия приемен син на Белгия (те сигурно са толкова малко, че може и наистина да е така), в служба на европейската музика. Повторих молбата си. Неправдоподобната истина може да ти свърши по-добра работа от правдоподобната измислица и сега беше моментът да се убедя в това. Почтеният сержант ме заведе в един склад, където в продължение на няколко месеца се пазят изгубени вещи в очакване на пълноправните им собственици (преди да се озоват на черния пазар), но преди това поиска да чуе мнението ми за своя баритон. Тутакси ми запя „Смей се, палячо“ от „Палячо“9 (доста приятен глас в ниските регистри, но трябваше да поработи върху дишането си, а вибратото му беше треперливо като сценична буря). Дадох няколко музикални напътствия, получих назаем викториански „Енфийлд“10 плюс въже, за да вържа куфара и папката си за седалката и задния калник. Той ми пожела на добър път и хубаво време.
Ейдриън едва ли някога е марширувал по пътя, по който аз излязох от Брюж (прекалено навътре е в територията на швабите), но въпреки всичко се почувствах свързан с брат си по силата на това, че дишах същия въздух на същата земя. Долината е равна като блатата в Кеймбриджшър, но е неподдържана. По пътя се подкрепях с последните кифлички и спирах край обеднели колиби за чаша вода. Никой от местните не се показа разговорчив, но и никой не каза „не“. Благодарение на насрещния вятър и веригата, която постоянно се откачаше, когато пристигнах в Неербеке, селото на Еърс, следобедът преваляше. Мълчалив ковач ми показа как да стигна до замъка Зеделгем, като с огризан молив в ръка допълни картата ми. Пътека с израснали по средата камбанки и живовляк ме отведе покрай изоставена хижа до някога величествена алея от стари италиански тополи.
Зеделгем е по-голям от дома на нашия пастор, в западното му крило се издигат няколко немощни кули, но не може да се мери с Одли Енд или със селското имение на Кейпън-Тенч. Забелязах момиче, което яздеше кон по полегат хълм, на чийто връх стърчеше разцепен бук. Подминах градинар, който ръсеше зеленчукова градина с пепел срещу охлювите. В двора пред къщата мускулест прислужник лъскаше автомобил „Морис Каули“. Като ме видя да се приближавам, той се изправи и зачака. До терасата в края на бордюра мъж в инвалидна количка седеше под една бухнала глициния и слушаше радио. Вивиан Еърс, по всяка вероятност. Тук свършваше лесната част на моя сън наяве.
Подпрях велосипеда на стената, казах на прислужника, че идвам при господаря му по работа. Той беше доста учтив, заведе ме до терасата на Еърс и съобщи на немски за пристигането ми. Еърс е съсухрен човечец, сякаш болестта е изсмукала всичките му жизнени сокове, но ме спря, когато понечих да коленича на посипаната със сгур пътека като сър Пърсивал пред крал Артур. Увертюрата ни се разгърна горе-долу по следния начин:
— Добър ден, г-н Еърс.
— Кой, по дяволите, сте вие?
— За мен е голяма чест да…
— Попитах: кой, по дяволите, сте вие?
— Робърт Фробишър, господине, от Сафрън Уолдън. Аз съм… Бях… студент на сър Тревър Макерас в кеймбриджкия колеж „Каюс“ и идвам чак от Лондон, за да…