Още един посетител днес: не съм бил толкова популярен от онзи злополучен ден на конните надбягвания. Събудих се на обяд от дружелюбно, но настоятелно „чук-чук-чук“. Провикнах се:
— Кой е?
— Ферпланке.
Името нищо не ми говореше, но когато отворих вратата, там стоеше моят полицай музикант, същият, който в стария ми живот ми даде назаем колелото.
— Може ли да вляза? Реших да ви дойда на любезно посещение.
— Разбира се — отвърнах аз и остроумно добавих: — Много сте любезен за полицай.
Разчистих един фотьойл и предложих да поръчам чай, но посетителят ми отказа. Не можа да прикрие добре стъписването си от безпорядъка. Обясних му, че давам бакшиш на камериерките, за да не влизат. Не понасям да пипат партитурите ми. Г-н Ферпланке кимна съчувствено, после се зачуди защо един джентълмен ще се регистрира в хотел под псевдоним. Ексцентричност, наследена от баща ми, обясних аз, той е видна обществена фигура и предпочита личният му живот да си остане личен. По същия начин не говоря и за призванието си, за да не се налага да дрънкам на пианото по време на коктейли. Отказите се приемат зле. Обяснението ми като че ли задоволи Ф.
— „Льо Роял“ е луксозен дом извън дома — той огледа всекидневната ми. — Не знаех, че секретарите получават такова добро заплащане.
Признах онова, което тактичният ми посетител несъмнено вече знаеше: с Еърс сме се разделили; като добавих, че имам свои независими доходи — само допреди 12 месеца това щеше да е вярно.
— Аха, милионерът с колелото? — усмихна се Ф.
Бива си го, нали? Не чак милионер, отговорих усмихнат аз, но за щастие достатъчно състоятелен, за да си позволя „Льо Роял“.
Той най-после изплю камъчето:
— За краткия си престой в нашия град сте си създали влиятелен враг, мосю Фробишър. Виден фабрикант — мисля, че и двамата знаем за кого говоря — е подал жалба до моя началник по повод един инцидент отпреди няколко вечери. Секретарят му — впрочем много добър клавесинист от нашия малък оркестър — позна името ви и препрати жалбата към мен. Затова съм тук.
Постарах се да го уверя, че това е само нелепо недоразумение, свързано със симпатиите на една млада дама. Очарователният ми посетител кимна.
— Знам, знам. Шерше ла фам. На младини музиката на сърцето заглушава тази на главата. Затруднението ни идва от там, че бащата на младежа е банкер на неколцина от нашите градски старейшини и отправя неприятни закани да ви обвини в побой и нападение.
Благодарих на г-н Ферпланке за предупреждението и такта му и обещах занапред да не привличам внимание към себе си. Уви, не беше толкова просто.
— Мосю Фробишър, не ви ли се струва, че градът ни е непоносимо студен през зимата? Не мислите ли, че средиземноморският климат ще бъде по-вдъхновяващ за музата ви?
Попитах дали гневът на банкера ще се уталожи, ако дам честната си дума да напусна Брюж до седем дни, след като завърша последната редакция на секстета си. Ф. предположи, че да, подобна договорка би загладила положението. Тогава аз дадох думата си на джентълмен да направя необходимите приготовления.
Свършихме с деловата част и Ф. попита дали може да хвърли предварителен поглед на секстета ми. Показах му каденцата за кларинет. Отначало спектралните и структурните й особености го объркаха, но през следващия час той ми зададе множество проницателни въпроси за доусъвършенствания от мен начин на нотиране и за уникалните хармонии на пиесата. Когато си стиснахме ръцете, Ф. ми даде визитната си картичка, помоли ме да му изпратя публикуван екземпляр на партитурата за неговия оркестър и съжали, че се налага публичната му длъжност да взема надмощие над личните му симпатии. Жал ми беше, че си тръгна. Писането е такова проклето самотно заболяване.
Така че, както виждаш, трябва да оползотворя докрай последните си дни. Не се тревожи за мен, Сиксмит, аз съм съвсем добре и твърде зает, за да изпадам в меланхолия! В края на улицата има моряшка кръчма, където мога да намеря компания, ако пожелая (там по всяко време влизат и излизат момчета със солена кожа), но сега ме интересува само музиката. Музиката бучи, музиката се надига, музиката ме носи.