Искрено твой,
Р.Ф.
Хотел „Мемлинг“, Брюж
Четири и четвърт сутринта, 12.XII.1931 г.
Сиксмит,
Прострелях се в устата в пет сутринта с люгера на В. Е. Обаче те видях, скъпи, скъпи ми друже! Толкова съм трогнат от твоята загриженост! На панорамната площадка на кулата, вчера по залез-слънце. Чиста случайност е, че ти не ме видя пръв. Изкачвах последните стъпала, когато забелязах мъж в профил, облегнат на парапета, да гледа към морето — познах елегантното ти габардинено палто, единствената ти и неповторима филцова шапка. Още едно стъпало — и щеше да ме видиш как се спотайвам в сенките. Ти тръгна към северната страна, един поглед назад — и щях да бъда разкрит. Осмелих се да те погледам — около минута, — после отстъпих назад и се втурнах надолу към земята. Не ми се сърди. Навеки съм ти благодарен, че си тръгнал да ме търсиш. С „Кентската кралица“ ли дойде?
Сега въпросите са малко безсмислени, нали?
Това, че те видях пръв, не беше чиста случайност, не съвсем. Светът е театър на сенките, опера, и тези неща са вписани в либретото й. Не се сърди чак толкова на моята роля. Не можеш да разбереш, колкото и да ти го обяснявам. Ти си блестящ физик, онзи твой Ръдърфорд и всички останали са единодушни, че те чака бляскаво бъдеще и не се съмнявам, че са прави. Но по някои основни въпроси си пълен невежа. Здравият не може да разбере опустошения, разбития. Ти ще тръгнеш да ми изреждаш всички основания да се живее, но аз ги оставих на гара „Виктория“ в началото на лятото. Причината да сляза крадешком от кулата беше, че не искам да се обвиняваш за това, че не си успял да ме разубедиш. Сигурно пак ще се обвиняваш, но недей, Сиксмит, не бъди такъв задник.
Надявам се също, че не си останал твърде разочарован, като не си ме заварил в „Льо Роял“. Управителят научи за посещението на г-н Ферпланке. Каза, че се налага да ме помоли да напусна, защото имали много заявки за резервации. Глупости, но поех подаденото ми смокиново листо. Мръсникът Фробишър искаше да вдигне врява, но композиторът Фробишър искаше тишина и спокойствие, за да завърши секстета си. Платих цялата си сметка — хоп, заминаха и последните пари на Йенш — и си стегнах куфара. Скитах се из криволичещите улички покрай ледените канали и накрая попаднах на този запустял на вид кервансарай. Рецепцията — през повечето време необитаема ниша под стълбището. Единствената украса в стаята ми — чудовищен „Смеещ се кавалер“, прекалено грозен, за да го открадна и да го продам. През мръсния ми прозорец се вижда същата онази полуразрушена вятърна мелница, на чиито стъпала задрямах в първата си сутрин в Брюж. Същата. Представи си. Въртим се в кръг.
Знаех си, че така и няма да доживея до двайсет и петия си рожден ден. Веднъж и аз да подраня. Нещастно влюбените, викащите за помощ, всички сълзливо-сантиментални трагици, създали лоша слава на самоубийството, са идиоти, които прибързват като неопитни диригенти. Истинското самоубийство е отмерена, дисциплинирана увереност. Хората важно повтарят: „Самоубийството е егоизъм“. Професионални свещеници като татенцето отиват още по-далеч и го наричат страхливо посегателство върху живите. Глупаците изричат това лицемерно изречение по различни причини: за да избегнат обвиненията, за да смаят публиката с дълбокомислието си, за да изкарат гнева си на някого или просто защото не са страдали достатъчно, за да изпитат съчувствие. Страхът няма нищо общо — самоубийството изисква значителна доза смелост. Японците са наясно с това. Не, егоистично е да искаш от другия да търпи непоносимото си съществуване, само за да спести на роднини, приятели и врагове малко самокритично мислене. Единственият егоизъм е в това да съсипеш деня на непознати хора, като ги принудиш да станат свидетели на нещо грозно. Затова аз ще си направя дебел тюрбан от няколко кърпи, за да заглуши изстрела и да попие кръвта, и ще го направя във ваната, за да не оставям петна по килимите. Снощи пъхнах едно писмо под вратата на управителя — той ще го намери в кабинета си утре в осем сутринта, — с което му съобщавам за промяната в екзистенциалния си статут, така че при късмет това ще спести една неприятна изненада на невинната камериерка. Виждаш ли, аз мисля за обикновените хора.
Не ги оставяй да говорят, че съм се самоубил от любов, Сиксмит, това би било твърде нелепо. Бях влюбен в Ева Кромелинк за част от секундата, но и двамата с теб дълбоко в себе си знаем кой е единствената любов на живота ми.