Набързо завършихме службата и храбро се изправихме срещу обилните морски пръски, за да гледаме как на люлеещия се хоризонт се показва суша.
— Раиатеа — каза ни г-н Родерик, — от Дружествените острови.
„Пророчицата“ отново минава по пътя на „Индевър“. Името на островната група е дадено от самия капитан Кук. Попитах дали ще слизаме на брега. Г-н Родерик отговори утвърдително:
— Капитанът иска да посети една от мисиите.
Дружествените острови ставаха все по-големи и след три седмици съзерцание на океанско сиво и сияйно синьо очите ни с радост зърнаха покритите с мъх планински склонове, искрящи от водопади, обрасли с гласовита джунгла. „Пророчицата“ беше на дълбочина петнайсет клафтера, но водата бе толкова прозрачна, че се виждаха корали с цветовете на дъгата. С Хенри размишлявахме как да измолим от капитан Молиньо разрешение да слезем на брега, когато същият изскочи от рубката с подстригана брада и зализана коса. Вместо да ни подмине, както прави обикновено, той се приближи към нас с дружелюбната усмивка на джебчия.
— Г-н Юинг, д-р Гуз, желаете ли тази сутрин да слезете с мен и с първия помощник на острова отсреща? В един залив на северния му бряг има селище на методисти, нарекли са го „Назарет“. Мястото може да предизвика интерес у господа с любознателни умове.
Хенри прие с ентусиазъм, а аз не изразих несъгласие, макар да се съмнявах в мотивите на старата лисица.
— Разбрахме се — заяви капитанът.
След час „Пророчицата“ пусна котва във Витлеемския залив край бряг с черен пясък, сгушен на завет от пасатните ветрове зад извития нос Назарет. На брега имаше ред колиби със сламени покриви, издигнати върху колове близо до водата, обитавани (както правилно предположих) от покръстените индианци. Над тях имаше десетина дървени къщи, построени от цивилизовани ръце, а още по-нагоре, под върха на хълма, гордо се извисяваше църква, увенчана с бял кръст. За нас спуснаха най-голямата лодка. Четиримата гребци бяха Гърнзи, Бентнейл и двама от свитата аспиди. Г-н Бурхаве беше сложил шапка и жилетка, по-подходящи за някой салон в Манхатън, отколкото за прекосяване на прибойните вълни. Слязохме на брега без никакви по-сериозни произшествия от обилно намокряне, но единственият ни посрещач от страна на заселниците беше самотно полинезийско куче, което дишаше тежко под златисти и яркочервени цветове жасмин. Колибите на брега и „главната улица“, която лъкатушеше нагоре към църквата, бяха лишени от признаци на човешко присъствие.
— Двайсет мъже с двайсет мускета — отбеляза г-н Бурхаве — и до вечерта мястото ще е наше. Навежда на размисъл, а, сър?
Капитан Молиньо разпореди на гребците да изчакат на сянка, докато ние „проверим дали царят е отишъл на война и се е върнал без глава“. Подозрението ми, че новото благоразположение на капитана е краткотрайно, се затвърди, когато той завари магазина със заковани врати и прозорци и избухна в сочни ругатни.
— Да не би пък — предположи холандецът — негрите да са си върнали предишната вяра и да са изяли пасторите си вместо пудинг?
От камбанарията на църквата се разнесе звън и капитанът се плесна по челото.
— П… да съм, къде ми е умът? Неделя е, по д… и тия богобоязливи кучи с… сигурно дърдорят глупостите си в паянтовата си църква!
Заизкачвахме се по стръмния криволичещ път с бързината на костенурки заради подаграта на капитан Молиньо, която бавеше групата ни (когато се натоварвам, усещам затруднение и се задъхвам. Като си спомня колко енергичен бях на островите Чатъм, изпитвам тревога от това как тежко влияе паразитът на физическото ми състояние). Стигнахме молитвения дом на Назарет точно когато богомолците излизаха.
Капитанът си свали шапката и сърдечно избоботи:
— Приветствам ви! Джонатон Молиньо, капитан на „Пророчицата“.
Той махна с ръка към кораба ни в залива. Назаряните бяха по-сдържани, мъжете ни удостоиха с предпазливи кимвания, жените и дъщерите им се скриха зад ветрилата си. Местните богомолци наизлязоха да видят новопристигналите и в дъното на църквата се разнесоха викове: „Повикайте отец Хоръкс!“. Аз преброих над шейсет души възрастни мъже и жени, една трета от които бяха бели, пременени в неделните си „най-хубави дрехи“ (доколкото можеше да са такива след две седмици път от най-близкия текстилен магазин). Чернокожите ни гледаха с нескрито любопитство. Местните жени бяха прилично облечени, но не една и две страдаха от гуша. Момчетата, които пазеха белоснежните си господарки от немилостивото слънце със слънчобрани от палмови листа, едва забележимо се усмихваха. Привилегирован „взвод“ от полинезийци носеха своеобразни униформи с преметнати през рамо спретнати кафяви ленти с бродирано бяло разпятие.