— Долар, така ми писа жена ми.
— Един янки долар за най-обикновено яйце — усмивката на капитан Молиньо е като на препариран крокодил, какъвто видях веднъж на стената в един галантериен магазин в Луизиана. — Със сигурност това ще даде храна за размисъл на съобразителен човек като вас.
Г-жа Хоръкс не беше вчерашна.
— Скоро ще извадят всичкото злато от мините.
— Да, госпожо, но гладният, нетърпелив, забогатял град Сан Франциско — само на три седмици път с добра шхуна като моята „Пророчица“ — ще пребъде и съдбата му е ясна като бял ден. Сан Франциско ще стане Лондон, Ротердам и Ню Йорк на Тихия океан.
Нашият „капитан на къщата“ захвана да чисти зъбите си с кост от риба тон.
— Вие как мислите, г-н Юинг, дали стоките, които отглеждаме в нашите плантации, могат да се продадат на добра цена във вашия град — колко странно ми се струва да наричат така нашето селище — както сега, така и след златната треска?
Моята честност бе карта, която капитан Молиньо вече изигра за своя коварна изгода, но аз не бих излъгал нито за да му навредя, нито за да му угодя:
— Мисля, че да.
Джайлс Хоръкс свали свещеническата си яка.
— Ще бъдете ли така любезен да дойдете с мен в кабинета ми, Джонатон? Много се гордея с покрива му. Лично съм го проектирал така, че да издържи на най-страшния тайфун.
— Така ли, Джайлс? — отвърна капитан Молиньо. — Покажете ми пътя.
Въпреки че до тази сутрин името на д-р Хенри Гуз беше неизвестно в Назарет, щом жените във Витлеемския залив научиха, че на брега е слязъл прочут английски хирург, изведнъж се сетиха за всичките си болежки и заприиждаха на тълпи към дома на пастора — много е особено отново да се озова в компанията на прекрасния пол след толкова дни, прекарани сред грозния такъв! Щедростта на приятеля ми не му позволи да върне ни една пациентка, така че салонът на г-жа Хоръкс беше по неволя превърнат в приемна и преграден с чаршафи, за да се осигурят необходимите паравани. Г-н Бурхаве се върна на „Пророчицата“, за да се погрижи за разчистването на по-голямо пространство в трюма.
Помолих семейство Хоръкс за разрешение да разгледам Витлеемския залив, но плажът там беше непоносимо горещ, а мушиците — отвратителни, затова аз тръгнах отново нагоре по „главната улица“ към църквата, откъдето се разнасяха псалмопения. Възнамерявах да се присъединя към следобедната служба. Ни една душа, ни куче, ни даже туземец не смущаваше неделния покой. Аз надзърнах в полутъмната църква и вътре видях такъв гъст дим, че погрешно заключих, че сградата гори! Пеенето беше вече свършило и се бе сменило с хорово кашляне. Пред мен стояха петдесет мургави гърбове и аз осъзнах, че въздухът е пълен с дим — не от пожар, не от тамян, а от суров тютюн, — защото всички до един пушеха лули.
На амвона стоеше закръглен бял мъж и проповядваше на онзи хибриден диалект „кокни от Антиподите“. Тази проява на безцеремонна религиозност не изглеждаше оскърбителна, докато не стана ясно съдържанието на „проповедта“. Цитирам: „И случило се тъй, разбираш ли, свети Петър, да, комуто Господарят Исус викал «Драги ми Петре с лулата», та дошъл той от Рим и научил ония ми ти кривоноси евреи в Палестина що е то т’ва чудо Тутунът, и на туй ви уча и аз вас сега, разбираш ли“. Тук той прекъсна проповедта, за да даде напътствия на един индивид: „Не, Тарбаби, не правиш какво трябва, разбираш ли, натъпкваш си тутуна в дебелия край, да, ей тука, виждаш ли, ох, Исусе, ще кихна! Колко пъти ти казах, туй тука е мундщук, т’ва е проклетата клада! Направи го като Мъдфиш до тебе, не, дай да ти покажа!“.
Прежълтял прегърбен бял мъж се облегна на един шкаф (пълен, както по-късно установих, със стотици Библии, отпечатани на полинезийски — трябва да си поискам една за спомен, преди да отпътуваме), за да наблюдава заниманията по пушене. Аз се запознах с него шепнешком, за да не отвличам пушачите от тяхната проповед. Младият мъж ми се представи като Уагстаф и обясни, че длъжността на застаналия на амвона е „главен учител на Назарянското училище на пушачите“.
Признах, че не ми е известно такова учебно заведение.
— Идея на отец Апуърд от Таитянската мисия. Трябва да разберете, господине, че типичният полинезиец отхвърля индустрията, защото няма причина да цени парите. „Ако аз гладен — казва той, — отива откъсне нещо или улови нещо. Ако аз студено, каже жена «Плети!».“ На ръцете без работа, г-н Юинг, и двамата знаем какво занимание намира Дяволът. Но като създадем на някой такъв ленивец кротка пристрастеност към това безобидно листо, ние му даваме стимул да печели пари, за да може да си купува тютюнец — не алкохол, забележете, само тютюн — от магазина на мисията. Изобретателно, не мислите ли?