Как да не се съглася?
Светлината угасва. Чувам детски гласове, екзотични птичи октави, вълни, които се блъскат в брега на залива. Хенри мърмори над копчетата си за ръкавели. Г-жа Хоръкс, от чието гостоприемство двамата с Хенри се възползваме тази вечер, изпрати прислужницата си да ни съобщи, че вечерята е сервирана.
Понеделник, 9 декември
Продължение на вчерашния разказ. След разпускането на училището за пушачи (някои от учениците залитаха и им беше лошо, но учителят им, пътуващ търговец на тютюн, ни увери: „За нула време ще лапнат въдицата като риба балон!“) жегата вече беше попреминала, макар че нос Назарет все още се пържеше на ослепителното слънце. Г-н Уагстаф тръгна с мен покрай обраслата с дървета ивица земя, която се простираше на север от Витлеемския залив. Като най-малък син на викарий от Грейвсенд моят водач още от детските си години бил привлечен към призванието на мисионера. По уговорка с пастора Хоръкс Обществото го изпратило тук, за да се ожени за една вдовица от Назарет, Елиза, с моминско име Мапъл, и да стане баща на сина й Даниел. Той доплавал на този бряг миналия май.
Каква щастлива съдба, заявих аз, да живее в самия Рай, но моята любезност накара младия мъж да посърне.
— Така си мислех и аз в първите дни, сър, но сега вече наистина не знам. Искам да кажа, че Раят е съвършено място, а тук всяко живо същество е диво, то хапе и драска. Знам, че един езичник, обърнал се към Бога, е спасена душа, но слънцето никога не спира да жари и вълните и камъните винаги блестят толкова ярко, че до залез-слънце очите ме болят. Понякога бих дал всичко за малко мъгла над Северно море. Честно казано, това място е изпитание за душите ни, г-н Юинг. Жена ми живее тук още от малко момиче, но и на нея не й е по-лесно. Ще си помислите, че диваците са ни благодарни, имам предвид, че ние ги обучаваме, лекуваме ги, даваме им работа и вечен живот! О, те много мило ви казват „моля, сър“ и „благодаря, сър“, но чувствате, че тук — Уагстаф се тупна по сърцето — няма нищо. Да, може и да прилича на Рая, но Раиатеа е порочно място, също като всяко друго, вярно, няма змии, но и тук Дяволът плете козните си, както навсякъде другаде. Мравките! Мравките се промъкват къде ли не. В храната, в дрехите, даже в носа ви. Докато не покръстим проклетите мравки, тези острови никога няма да бъдат докрай наши.
Стигнахме до скромното му жилище, построено от първия съпруг на жена му. Г-н Уагстаф не ме покани вътре, а влезе да вземе манерка с вода за разходката ни. Аз обиколих скромната градинка пред къщата, в която копаеше чернокож градинар. Попитах какво отглежда.
— Дейвид е ням — провикна се от вратата жена, облечена в развързан износен халат. Боя се, че мога да опиша вида и маниерите й единствено като небрежни. — Вие сте английският лекар, отседнал у семейство Хоръкс.
Обясних, че аз съм американски нотариус и попитах дали случайно не разговарям с г-жа Уагстаф.
— Според църковния регистър и брачното ми свидетелство е така, да.
Казах, че ако желае да се консултира с д-р Гуз, той е отворил импровизирана хирургия в дома на Хоръкс. Уверих я, че Хенри е отличен лекар.
— Толкова отличен, че чудодейно да ме отнесе надалеч, да ми върне годините, които пропилях тук, и да ме настани в Лондон с издръжка от триста лири годишно?
Признах, че такова искане не е по силите на моя приятел.
— Тогава вашият отличен лекар не може да направи нищо за мен, господине.
Чух смях в храстите отзад, обърнах се и видях тълпа малки черни момчета (с любопитство забелязах големия брой светлокожи потомци на междурасови съюзи). Отклоних вниманието си от децата, отново се обърнах и видях как покрай г-жа Уагстаф профуча бяло момче на дванайсет или тринайсет години, немарливо като майка си, която не се опита да го спре. Синът й тичаше разсъблечен като местните си другарчета!
— Хей, млади момко — сгълчах го аз, — няма ли да слънчасаш, като тичаш в този вид?
В сините очи на момчето блеснаха дивашки искрици, а подобният на лай отговор на полинезийски език колкото озадачи мен, толкова развесели негърчетата, които изхвърчаха като ято зеленики.