— От Лондон до тук с колело?
— Не. Взех го назаем от един полицай в Брюж.
— Така ли? — кратка пауза за размисъл. — Сигурно ви е отнело часове.
— Какво ли не правим за любимото дело, господине. Пилигримите катерят хълмове на колене.
— Какви са тези брътвежи?
— Исках да докажа, че съм сериозен кандидат.
— Сериозен кандидат за какво?
— За длъжността ваш секретар.
— Да не сте полудял?
Този въпрос винаги е по-труден, отколкото изглежда.
— Съмнявам се.
— Вижте, аз не съм пускал обява, че търся секретар!
— Знам, господине, но се нуждаете от такъв, дори ако още не го знаете. В статията в „Таймс“ пишеше, че заради болестта си не можете да композирате нови творби. Не мога да допусна музиката ви да се изгуби. Тя е изключително, изключително ценна. Затова съм тук, за да ви предложа услугите си.
Е, не ме отпрати веднага.
— Как, казахте, ви е името?
Отговорих му.
— Една от изгряващите звезди на Макерас, така ли?
— Откровено казано, господине, той не ме обичаше.
Както си се убедил на свой гръб, аз мога да бъда интересен, когато си го поставя за цел.
— Наистина ли? Каква би могла да е причината?
— В колежанския вестник написах, че Шестият му концерт за флейта — тук се прокашлях — най-показно робува на един предпубертетен Сен Санс. Той го взе много навътре.
— Написали сте подобно нещо за Макерас? — изхриптя Еърс, сякаш някой пилеше ребрата му. — Не се съмнявам, че го е взел навътре.
Продължението е кратко. Прислужникът ме въведе в салон, боядисан в масленозелено, в който висяха невзрачна картина на Фаркарсън с овце и купи сено и недотам сполучлив холандски пейзаж. Еърс повика жена си, г-жа Ван Утриве де Кромелинк. Тя беше запазила моминското си име и с такова име кой би могъл да я вини? Стопанката на къщата беше хладно любезна и се поинтересува от биографията ми. Отговорих й чистосърдечно, макар че оправдах изключването си от „Каюс“ с неясно заболяване. За настоящите си финансови затруднения не обелих и дума — колкото по-отчаяно е положението, толкова по-резервиран е благотворителят. Достатъчно ги омаях. Разбрахме се, че поне ще пренощувам в Зеделгем. На сутринта Еърс щеше да провери музикалните ми способности, след което да вземе решение относно предложението ми.
Еърс обаче не се появи на вечеря. Пристигането ми съвпадна с началото на повтаряща се през две седмици мигрена, която го принуждава в продължение на ден-два да не излиза от покоите си. Прослушването ми е отложено, докато той не се почувства по-добре, така че съдбата ми все още виси на косъм. Затова пък виното писпортер и омарът по американски по нищо не отстъпваха на тези в „Импириъл“. Окуражавах домакинята да говори — мисля, че тя беше поласкана от това колко много знам за прочутия й съпруг, а и усети искрената ми любов към музиката му. О, с нас вечеряше и дъщерята на Еърс, младата ездачка, която бях видял по-рано. Госпожица Еърс е седемнайсетгодишно създание със страст към конете, наследило чипия нос на майка си. Цяла вечер не можах да изтръгна от нея и една учтива дума. Дали не вижда в мен изпаднал англичанин използвач със съмнителна репутация, дошъл да подмами болния й баща към едно циганско лято, където тя не може да го последва и не е добре дошла? Хората са неразгадаеми.
Мина полунощ. Замъкът спи, така че трябва и аз да лягам.
Искрено твой,
Р.Ф.
Зеделгем
3.VII.1931 г.
Телеграма, а, Сиксмит? Ама че си задник.
Не ми изпращай повече телеграми, моля те — привличат вниманието! Да, още съм в чужбина, да, далеч съм от биячите на Брюър. Скъсай писмото от родителите ми с искане за сведения относно местопребиваването ми и го хвърли в Кам. Татенцето се „тревожи“ само защото кредиторите ми го друсат, за да видят дали от семейното дърво няма да падне някоя банкнота. Дълговете на обезнаследения син обаче са грижа единствено на сина — повярвай ми, проверил съм законовите формалности. Мамичка не е „полудяла“. Тя може да полудее единствено от вероятността гарафата да остане празна.
Прослушването ми се проведе завчера след обяд в музикалната стая на Еърс. Меко казано, не пожънах зашеметяващ успех — не знам още колко дни ще остана тук, много или малко. Признавам, че изпитах известен трепет в началото, когато седнах пред пианото на стола на Вивиан Еърс. Този ориенталски килим, опърпаният диван, бретонските шкафове, натъпкани с пюпитри, роялът „Бьозендорфер“, карийонът — всички те са били свидетели на зачеването и раждането на „Вариации за кукла матрьошка“ и песенния цикъл „Дружествени острови“. Погалих същото онова чело, което първо отеква в „Концерт за чезнещи цигулки“. Когато чух как Хендрик бута към стаята инвалидната количка на господаря си, спрях да разглеждам и застанах с лице към вратата. Еърс остави без внимание моя поздрав с „надявам се, че сте се възстановили, господин Еърс“ и накара прислужника си да го остави с лице към градинския прозорец.