Г-н Уагстаф се втурна след момчето силно развълнуван.
— Даниел! Върни се! Даниел! Знам, че ме чуваш! Ще те набия! Чуваш ли? Ще те набия! — той се обърна към жена си.
— Г-жо Уагстаф! Искате ли синът ви да израсте дивак? Поне накарайте момчето да носи дрехи! Какво ще си помисли г-н Юинг?
Ако можеше да се бутилира, презрението на г-жа Уагстаф към младия й съпруг сигурно щеше да се продава като отрова за плъхове.
— Г-н Юинг ще си помисли каквото ще си помисли. После утре ще отплава на хубавата си шхуна и ще отнесе всичките си мисли със себе си. За разлика от вас и мен, г-н Уагстаф, защото ние с вас ще си умрем тук. Моля се на Бога да е скоро — тя се обърна към мен. — Съпругът ми не е успял да завърши образованието си, господине, затова на мен се пада незавидната съдба да му обяснявам очевидното по десет пъти на ден.
Не бях склонен да гледам как жената на г-н Уагстаф го унижава, затова неангажирано се поклоних и излязох зад оградата. Чух мъжкото възмущение, потъпкано от женското презрение, и съсредоточих вниманието си върху кацнала наблизо птица, чиято песен звучеше в ушите ми по следния начин: „Тоби не ни казва, не-е-е-е… Тоби не ни казва…“.
Водачът ми дойде при мен видимо помръкнал.
— Моля за извинение, г-н Юинг, днес нервите на г-жа Уагстаф са ужасно опънати. От жегата и мухите не може да спи.
Уверих го, че „вечните следобеди“ из южните морета изтощават и най-издръжливите физически. Ние вървяхме под лепкави палмови клони, по изтъняващата към носа ивица земя, нездраво плодородна, и от изящните цветове хеликония падаха мъхести гъсеници, дебели колкото палеца ми.
Младият мъж разказваше как мисията уверила семейството му, че избраницата за него е с безупречен произход. Пасторът Хоръкс ги венчал в деня след пристигането му в Назарет, когато г-н Уагстаф все още бил заслепен от очарованието на тропиците (неясно остава защо Елиза Мапъл се е съгласила на този уговорен брак: Хенри смята, че географската ширина и климатът „разстройват“ слабия пол и правят представителките му по-отстъпчиви). Подписите им върху документите за сключен брак още не били изсъхнали, когато наяве излезли „неразположенията“ на новата съпруга на г-н Уагстаф, истинската й възраст и непокорният нрав на Даниел. Пастрокът се опитал да набие новия си подопечен, но това довело до такива „злобни обвинения“ от страна както на майката, така и на доведения му син, че той попаднал в безизходица. Вместо да помогне на г-н Уагстаф, пасторът Хоръкс го порицал за слабостта му, а истината е, че в девет от десет дни младият мъж е окаян като Йов. Каквито и да са неволите на г-н Уагстаф, може ли и една от тях да се сравни с паразитния червей, който разяжда церебралните ми канали?
С намерението да привлека вниманието на угрижения младеж към по-материални неща, аз попитах защо такъв огромен брой Библии стоят непокътнати в църквата (и ако трябва да бъдем честни, само книжните въшки ги четат).
— Редно е пасторът Хоръкс да ви отговори, но, накратко, в мисията в залива Матавай първи превели Словото Божие на полинезийски и с помощта на тези Библии мисионерите туземци покръстили толкова хора, че старейшината Уитлок — един от основателите на Назарет, който вече не е жив, — убедил мисията да повтори експеримента тук. Разбирате ли, някога той чиракувал при един гравьор в Хайгейт. Затова заедно с оръжията и инструментите първите мисионери донесли печатарска преса, хартия, шишета мастило, кутии с букви и хартиени листа. За десет дни след основаването на Витлеемския залив били отпечатани три хиляди буквара за мисионерските училища — още преди да са разкопали градините. После дошъл ред на назарянските Евангелия и те разпространили Словото от Обществата до островите Кук и Тонга. Но сега пресата е ръждясала, имаме хиляди Библии, които търсят своя притежател, и защо?
Не можех да се досетя.
— Няма достатъчно индианци. Корабите носят тук зарази, чернокожите ги вдишват, разболяват се и измират като мухи. Ние учим оцелелите на моногамия и брак, но техните съюзи не са плодотворни. — Улових се, че мисля преди колко ли месеца г-н Уагстаф се е усмихнал за последно. Той отбеляза: — Убиваме онези, които трябва да обичаме и да лекуваме — така като че ли се развиват нещата.
Пътеката свършваше долу до морето край изронен „къс“ черен корал, двайсетина метра дълъг и висок два човешки боя.
— Марае, така се нарича това — осведоми ме г-н Уагстаф. — Чувал съм, че могат да се видят навсякъде из южните морета.
Покатерихме се отгоре му и пред мен се откри хубава гледка към „Пророчицата“, отдалечена на разстояние, лесно за преплуване от добър плувец (Финбар изсипваше една бъчва през борда, а на върха на бизанмачтата се мярна черният силует на Аутуа, който прибираше фор-трюм-топенантите).