Огорчен съм, че един всеотдаен лечител и благ християнин може да бъде способен на такъв цинизъм. Поисках да чуя Втория закон на Гуз за оцеляването. Хенри се усмихна в тъмното и се прокашля.
— Вторият закон за оцеляването гласи, че втори закон не съществува. Яж или ще бъдеш изяден. Това е.
Той скоро захърка, но моят червей ме държа буден, докато звездите започнаха да избледняват. Над чаршафа ми тихо се хранеха и пробягваха гекони.
Изгревът беше запотен и морав като маракуя. Туземци мъже и жени изкачваха „главната улица“ към църковните плантации навръх хълма, където се трудеха, докато следобедната жега станеше непоносима. Преди да дойде лодката, която щеше да откара нас с Хенри обратно на „Пророчицата“, аз отидох да погледам как работниците скубят плевели от кокосовите плантации. По случайност тази сутрин надзирател им беше младият г-н Уагстаф и той каза на едно местно момче да ни донесе кокосово мляко. Въздържах се да питам за семейството му, а и г-н Уагстаф не го спомена. Той носи камшик, „но самият аз рядко го използвам, това е работа на Пазителите на Христа. Аз само наглеждам пазачите“.
Трима от тези високопоставени лица надзираваха събратята си, подемаха химни („песнопения за нивата“) и мъмреха безделниците. Г-н Уагстаф не беше толкова разговорлив, колкото вчера, и отвръщаше на шегите ми с мълчание, смущавано само от звуците на джунглата и работниците.
— Мислите си, че сме превърнали свободни хора в роби, нали?
Отклоних въпроса, като разказах как г-н Хоръкс ни е обяснил, че с труда си те заплащат за придобивките на Прогреса, донесен от мисията. Г-н Уагстаф не ме чу.
— Има едно мравешко племе, което се нарича поробител. Тези насекоми нападат колониите на обикновените мравки, отмъкват яйцата им в своите гнезда и след като те се излюпят, е, откраднатите роби стават работници на по-голямата империя и никога даже през ум не им минава, че преди време са били откраднати. Сега, ако питате мен, Бог Йехова е създал тези мравки като нагледен пример, г-н Юинг — погледът на младия мъж натежа от многовековното бъдеще. — За онези, които имат очи да видят.
Хората с променлив нрав ме изнервят и г-н Уагстаф беше един от тях. Извиних се и поех към следващия си пристан, а именно класната стая. Тук децата назарянчета от двете раси учат Светото писание, аритметика, четмо и писмо. Г-жа Дарбишър преподава на момчетата, а г-жа Хоръкс — на момичетата. Следобед белите деца имат допълнителни три часа обучение по програма, подходяща за нивото им (макар че Даниел Уагстаф например изглежда неподатлив на уловките на своите учители), а тъмнокожите им другарчета отиват на полето при родителите си, докато стане време за вечерната служба.
В моя чест се проведе кратко представление. Десет момичета, пет бели, пет черни, изрецитираха по една Божа заповед. После ми изпяха „О, роден дом, където ти си най-обичан“ под акомпанимента на г-жа Хоръкс на пиано с минало, по-славно от настоящето му. След това момичетата бяха подканени да зададат въпроси на посетителя, но само белите госпожици вдигнаха ръце.
— Господине, познавате ли Джордж Вашингтон? — уви, не.
— Колко коня теглят файтона ви? — тъстът ми има четири, но аз предпочитам да яздя един кон. Най-малката ме попита:
— Мравките страдат ли от главоболие? — ако кикотенето на съучениците й не я беше накарало да се разплаче, още щях да стоя и да размишлявам над този въпрос.
Посъветвах учениците да живеят според Библията и да слушат възрастните, след което се простих с тях. Г-жа Хоръкс ми каза, че някога закичвали заминаващите с гирлянда от плумерия, но старейшините на мисията обявили гирляндите за неморални.
— Ако днес разрешим гирляндите, утре ще дойде ред на танците… — тя потръпна.
Колко жалко.
До обяд моряците бяха натоварили стоките и „Пророчицата“, обърната срещу неблагоприятните ветрове, тръгна да излиза от залива. Ние с Хенри се оттеглихме в каюткомпанията, за да избегнем пръските и ругатните. Приятелят ми съчинява епос в байронови станси, озаглавен „Истинската история на Аутуа, последния мориори“ и току прекъсва писането ми в дневника, за да ме пита кое с кое се римува:
— „Реки от кръв“? „Позорна стръв“? „Смел като лъв?“
Спомням си за престъпленията, в които г-н Мелвил обвинява тихоокеанските мисионери в наскоро излязлата си творба „Тайпи“. Не може ли, също като при готвачите, лекарите, нотариусите, свещениците, капитаните и кралете, и сред евангелистите да има и добри, и лоши? Може би индианците от Дружествените острови и Чатъм щяха да са по-щастливи, ако бяха останали „неоткрити“, но да го твърдим е като да вием срещу луната. Не трябва ли да аплодираме усилията на г-н Хоръкс и събратята му в това, че помагат на индианците да се изкачат по-нагоре по „Стълбата на цивилизацията“? Не е ли това изкачване единственото им спасение?