— Е? — попита той половин минута след като останахме насаме. — Хайде. Впечатлете ме.
Попитах го какво иска да чуе.
— Аз ли трябва да избера програмата? Добре, знаете ли да свирите „Три слепи мишлета“?
Тогава аз седнах пред бьозендорфера и засвирих сифилитичното малоумие „Три слепи мишлета“ като хаплив Прокофиев. Еърс не отбеляза нищо. Продължих по-нежно с „Ноктюрно във фа мажор“ на Шопен. Той ме прекъсна с протяжно възклицание:
— Опитвате се да ме прелъстите, а, Фробишър?
Засвирих неговите собствени „Отклонения от тема на Лодовико Ронкали“, но още преди края на втория такт Еърс измърмори дълга и сочна ругатня, тропна по пода с бастуна си и каза:
— В „Каюс“ не са ли ви учили, че самолюбието заслепява?
Не му обърнах внимание и изсвирих творбата докрай безгрешно. За завършек на представлението реших да рискувам с 212-а соната в ла мажор на Скарлати, истинско мъчение от арпежи и акробатични трикове. Сбърках веднъж-дваж, но не се явявах на прослушване за концертен солист. След като свърших, В.Е. продължи да поклаща глава в ритъма на заглъхналата соната, или може би дирижираше далечните полюшващи се тополи. „Ужасно, Фробишър, веднага напуснете дома ми!“ — подобно изказване би ме натъжило, но не би ме изненадало. Вместо това той отбеляза:
— Може и да имате заложби за музикант. Днес е хубав ден. Разходете се до езерото и се полюбувайте на патиците. Имам нужда — ох, от малко време, за да реша дали мога да намеря приложение на… дарбата ви.
Тръгна си, без да каже нищо повече. Струва ми се, че старият козел ме иска, но само ако се разплача от благодарност. Ако чековата ми книжка ми позволяваше да си тръгна, вече да съм се върнал с такси в Брюж и да съм се отказал от целия несполучлив замисъл. Той извика след мен:
— Един съвет, Фробишър, безплатен. Скарлати е свирил на клавесин, не на пиано. Не му придавайте толкова цвят и не използвайте педала, за да задържате ноти, които не можете да задържите с пръсти.
В отговор аз се провикнах, че имам нужда — ох, от малко време, за да реша дали мога да намеря приложение на… подаръка му.
Прекосих двора, където червендалест градинар разчистваше задавено от плевели поточе. Съумях да му обясня, че искам да говоря с господарката му, и то спешно — човекът определено не се отличава с остър ум, — и той махна неопределено към Неербеке, като изобрази с ръце въртене на волан. Чудно. Ами сега? Ще се полюбувам на патиците, защо не? Може да удуша една-две и да ги окача в гардероба на В. Е. В толкова мрачно настроение бях. Затова изобразих с ръце патици и попитах градинаря:
— Къде?
Той посочи буковото дърво, а жестът му казваше: „Тръгни натам, точно от другата страна“. Запътих се към дървото, като прескочих занемарен нисък плет, но преди да стигна върха на хълма, зад мен се разнесе конски тропот и госпожица Ева ван Утриве де Кромелинк — занапред ще трябва да се задоволя с по-простото „Кромелинк“, иначе мастилото ми ще свърши — препусна нагоре, яхнала черния си кон.
Поздравих я. Тя се завъртя около мен като царица Будика, демонстративно безмълвна.
— Колко влажен е въздухът днес — подхвърлих саркастично. — Почти сигурен съм, че по-късно ще вали, не мислите ли?
Тя не каза нищо.
— Облеклото ви е по-изтънчено от обноските ви — заявих й аз.
Мълчание. Из полето се разнесе пукот на ловни пушки и Ева успокои коня си. Той е хубавец — нищо лошо не може да се каже за животното. Попитах я за името му. Тя отметна няколко черни къдрици от бузите си.
— Нарекох го Нефертити, като онази египетска царица, на която се възхищавам — и се обърна.
— То говори! — възкликнах аз и проследих с поглед момичето, което се отдалечи в галоп, докато се превърна в миниатюрна фигурка на фона на пасторалния пейзаж а ла Ван Дайк. Изстрелях след нея въображаеми снаряди, които описаха изящни параболи. Насочих оръдията си към замъка Зеделгем и превърнах крилото на Еърс в димящи отломки. Спомних си в коя страна се намирам и спрях.