От разцепения бук ливадата се спуска към декоративно езеро със звънливи жаби. Някога е било хубаво. Има опасен тесен мост, който свързва брега с едно островче, и множество цъфнали лилии с цвят на фламинго. Тук-там се стрелкат златни рибки, бляскави като пуснати във водата нови монети. Мустакати патици мандаринки крякат и просят хляб, изящно облечени просяци — точно като мен. В навес за лодки от насмолени дъски гнездят лястовици. Видях ред крушови дървета, може би останки от овощна градина, и легнах под тях да помързелувам — изкуство, което усъвършенствах по време на продължителното си възстановяване. Между ленивец и безделник има разлика, както между чревоугодник и лакомник. Загледах се във въздушното щастие на двойка водни кончета. Дори се заслушах в пърхането на крилете им, възторжен звук като от ветреещ се къс хартия в спиците на колело. Наблюдавах как един слепок изследва миниатюрната Амазония в корените на дървото, под което лежах. Тишина? Не съвсем, не. Събудих се след доста време от капки дъжд. Купестите облаци достигаха критична маса. Втурнах се към Зеделгем със скорост, с каквато едва ли отново някога ще тичам, когато в ушните ми канали отекна гръмовен рев и по лицето ми като чукчета на ксилофон затропаха първите едри капки.
Тъкмо успях да се преоблека в единствената си чиста риза и удари гонгът за вечеря. Г-жа Кромелинк се извини, че съпругът й все още не е възвърнал апетита си, а госпожицата предпочита да се храни сама. Това беше идеално за мен. Задушена змиорка със сос от кервел, дъжд, стичащ се по терасата. За разлика от Фробишърови и повечето английски домове, в които съм бил, в замъка не цари мълчание по време на хранене и госпожа К. ми разказа накратко за семейството си. Кромелинк са живели в Зеделгем още в далечните дни, когато Брюж е бил най-оживеното морско пристанище на Европа (така ми каза тя, не знам доколко е достоверно), така че Ева е славна потомка на шествековен род. Донякъде се привързах към жената, признавам. Тя се държи като мъж и пуши ароматни цигари с цигаре от рог на носорог. Тутакси ще забележи обаче, ако изчезне някоя ценна вещ. Случайно спомена, че в миналото са патили от крадлива прислуга, дори от един-двама обеднели гости на дома — представям ли си, че хората могат да се държат толкова недостойно? Уверих я, че моите родители са си патили по същия начин, и подпитах за моето прослушване.
— За изпълнението ви на Скарлати спомена, че „има надежда“. Вивиан не обича хвалбите — както за себе си, така и за другите. Казва: „Ако хората те хвалят, значи не вървиш по свой път“.
Попитах направо дали според нея Еърс ще се съгласи да ме наеме.
— Надявам се, Робърт.
С други думи, почакай и ще видиш.
— Трябва да разберете, че той се зарече никога вече да не напише и една нота. Това му донесе голяма мъка. Да възроди надеждата, че може отново да композира, е риск, който не бива да поема с лека ръка.
Приключихме с темата. Споменах по-ранната си среща с Ева и госпожа К. отбеляза:
— Дъщеря ми е била неучтива.
— Сдържана — безупречно отговорих аз.
Домакинята напълни чашата ми.
— Ева има тежък характер. Съпругът ми твърде малко се интересуваше от възпитанието й на млада дама. Той изобщо не искаше деца. Говори се колко много се обичат бащи и дъщери, нали? Тук не е така. Учителите на Ева казват, че е ученолюбива, но потайна, а и никога не се е старала да се образова музикално. Често имам чувството, че въобще не я познавам.
Напълних чашата на госпожа К. и тя като че ли се развесели.
— Вижте ме как се оплаквам. Убедена съм, че вашите сестри са безупречно възпитани, нежни английски рози, нали, господине?
Съмнявам се, че интересът й към младите наследнички на рода Фробишър е искрен, но жената обича да ме гледа как говоря, затова за развлечение на моята домакиня аз нахвърлях остроумни карикатури на отчуждилия ме клан. Представих всички ни толкова забавни, че почти изпитах тъга по дома.
Тази сутрин, понеделник, Ева благоволи да сподели закуската ни — брадънамска шунка, яйца, хляб, сладки асорти, — но момичето се оплакваше на майка си за всевъзможни дреболии и при всяка моя намеса изсумтяваше равнодушно „да“ или рязко „не“. Еърс се чувстваше по-добре, затова закуси с нас. После Хендрик закара дъщерята в Брюж за поредната й учебна седмица — Ева живее на пансион в града у семейство, чиито дъщери ходят в нейното училище, семейство Ван Ел или нещо подобно. Целият замък въздъхна облекчено, когато автомобилът се изгуби по алеята с тополите (наречена „Монашеската променада“). Ева наистина трови въздуха тук. В девет Еърс и аз се оттеглихме в музикалната стая.