Замъкът Зеделгем не е лабиринт като дома Ешер, макар и отначало да изглежда така. Вярно, западното му крило, със спуснати капаци и потънало в прах заради разходите по модернизирането и поддръжката на източното, е в окаяно състояние и, боя се, много скоро ще се наложи да го съборят. Един дъждовен следобед предприех експедиция из стаите му. Влагата е опустошителна, в дебелите паяжини виси паднала мазилка, изтърканите камъни са осеяни с изпражнения на мишки и прилепи, гипсовите хералдически щитове над камините са се изронили с времето. Същото е и отвън — тухлените стени се нуждаят от ново запълване на фугите, липсват покривни керемиди, назъбените бойници са се срутили на земята и се въргалят на купчини, дъждовната вода се стича на ручейчета по средновековния пясъчник. Семейство Кромелинк са се замогнали от инвестиции в Конго, но нито един от братята не е преживял войната, а швабите „наематели“ на Зеделгем избирателно са разграбили всичко, което си е заслужавало да се плячкоса.
Източното крило обаче е уютен, претъпкан малък кошер, макар че при силен вятър покривните му греди скърцат като корабни мачти. Има своенравна система за централно отопление и примитивно електричество, при което хвърчат искри и те удря ток от ключовете за лампите. Бащата на госпожа Кромелинк е бил достатъчно далновиден, за да научи дъщеря си как да управлява имението, и сега тя отдава земята си под аренда на съседни земеделци, точно колкото да покрие разходите по поддръжката му, както разбирам — постижение, което в наши дни не е за пренебрегване.
Ева продължава да бъде надута госпожица, омразна като сестрите ми, но с ум, който не отстъпва на злобата й. Като се изключи скъпата й Нефертити, другите й хобита са да се цупи и да се прави на мъченица. Обича да докарва до сълзи по-уязвимите слуги, после връхлита в стаята и заявява: „Мамо, тя пак се разрида, не можеш ли да я дисциплинираш както трябва?“. Установила е, че аз не съм лесна мишена, и е предприела война на изтощение: „Татко, колко време ще остане в дома ни господин Фробишър?“; „Татко, и на господин Фробишър ли плащаш колкото на Хендрик?“; „О, мамо, само питам, не знаех, че възнаграждението на господин Фробишър е деликатен въпрос“. Изважда ме от равновесие, неприятно ми е да го призная, но е така. Миналата събота имахме поредния сблъсък — по-скоро дуел. Бях излязъл с библията на Еърс, „Тъй рече Заратустра“, на каменния мост над езерото към острова с върбите. Непоносимо горещ следобед — даже на сянка се потях като прасе. След десет страници се почувствах така, сякаш Ницше чете мен, не аз него, затова се загледах във водните дървеници и тритоните, докато оркестърът в главата ми изпълняваше „Въздух и танц“ на Фред Делиус. Творбата е сладникава като сиропиран сладкиш, но сънливата й партия за флейта е доста сполучлива.
В следващия миг се озовах в ров, толкова дълбок, че небето се виждаше като тънка ивица високо над мен, озарена от светкавици, по-ярки от ден. Край рова патрулираха диваци, яхнали гигантски кафяви плъхове със зловещи зъби, които надушваха хората от работническата класа и ги разкъсваха. Тръгнах напред, като се помъчих да си придам състоятелен вид, и едва се удържах да не побягна, когато срещнах Ева. Попитах:
— Какво, по дяволите, търсите тук?
Ева изпадна в ярост!
— Това езеро принадлежи на семейството ми от пет века! Вие от колко време сте тук? Едва от три седмици! Така че, както виждате, мога да ходя където си искам!
Усетих гнева й почти физически, като ритник в лицето на твоя покорен слуга. Имаше право, бях я попитал с обвинителен тон защо се разхожда из имението на майка си. Вече буден, аз скочих на крака, засипах я с извинения, обясних, че съм говорил насън. Съвсем забравих за езерото. Цамбурнах право вътре като проклет глупак! Намокрих се! За щастие водата ми стигаше само до пъпа и Бог не остави скъпоценния Ницше на Еърс да се накисне заедно с мен. Когато Ева най-после овладя смеха си, аз й казах колко се радвам да видя, че може да прави нещо различно от това да се цупи. Отвърна ми, че имам водна леща в косата си — на английски. Стигнах дотам да я поощря с похвала за владеенето й на езика. Тя върна топката: