Произходът на мориорите от Рекоху (местното име на Чатъм) до ден-днешен остава загадка. Г-н Еванс изказва убеждението, че са произлезли от прогонените от Испания евреи, като посочва за доказателство орловите им носове и ехидно извитите им устни. Теорията, към която се придържа г-н Д’Арнок, че мориорите са някогашни маори, чиито канута са се разбили на тези тъй отдалечени острови, се основава на сходствата в езика и митологията и следователно в нея има по-голяма доза логика. Сигурно е, че след векове или хилядолетия на изолация мориорите водят същия примитивен живот като злополучните си братовчеди от Земя Ван Димен. Изкуството на корабостроенето (без да се броят грубите плетени салове, използвани за прекосяване на каналите между островите) и корабоплаването излизат от употреба. За това, че по кълбото от вода и суша има други земи, по които стъпват другоземски крака, мориорите не се и замислят. Всъщност в езика им няма дума за „раса“ и „мориори“ означава просто „хора“. Не практикуват скотовъдство, защото на тези острови няма никакви бозайници, докато минаващи оттам китоловци не докарват нарочно свине за разплод. В девственото си състояние мориорите са ловци събирачи, търсят морски охлюви пауа, гмуркат се за раци, крадат птичи яйца, мятат харпуни по тюлени, събират водорасли и копаят червеи и корени.
Дотук мориорите са просто местен вариант на повечето варвари със сламени поли и наметки от перушина, населяващи все по-малкото на брой „бели петна“ в океана, останали неизследвани от белия човек. Претенцията на старите острови Рекоху за уникалност обаче се корени в уникалните тихоокеански вярвания на жителите им. У мориорите още от незапомнени времена кастата на духовниците учи, че този, който пролее човешка кръв, убива собствената си мана — чест, достойнство, положение и душа. Никой мориори няма да приюти, нахрани, заговори и дори погледне такава персона нон грата. Ако отхвърленият убиец преживее първата зима, отчаянието на самотата обикновено го отвежда при един процеп на нос Йънг, където се самоубива.
Помислете само, подкани ни г-н Д’Арнок. Две хиляди диваци (според най-вероятното предположение на г-н Еванс) се придържат към „Не убивай“ на думи и на дела и са си изработили устна Магна Харта, за да въдворят хармония, непозната другаде през всичките шейсет века, откакто Адам е вкусил Забранения плод от Дървото на познанието. За мориорите войната е била също такова неизвестно понятие, каквото е телескопът за пигмеите. На тези тъй отдалечени острови царува мир — не прекъсване между две войни, а хилядолетия нерушим мир. Кой може да отрече, че старите Рекоху се доближават повече до „Утопия“ на Мор, отколкото нашите прогресивни държави, управлявани от ненаситни за войни принцове във Версай и Виена, Вашингтон и Уестминстър? „Тук — заяви г-н Д’Арнок, — тук и само тук се е срещал онзи непостижим блян, благородният дивак, от плът и кръв!“ По-късно на връщане към „Мускета“ Хенри призна: „Никога не бих описал като «благороден» народ от диваци, толкова изостанали, че не могат да хвърлят едно копие като хората“.
Стъклото и мирът се оказват еднакво крехки при многократно удряне. Първият удар по мориорите е британският флаг, забит едва преди петдесет години в тревистата почва на Скърмиш Бей в името на крал Джордж от лейтенант Броутън, офицер от кораба на Нейно Величество „Чатъм“. Три години по-късно вестта за откритието на Броутън стига до Сидни и до лондонските картографи и не след дълго група случайни заселници (в това число бащата на г-н Еванс), корабокруширали моряци и „осъдени престъпници, несъгласни с наложените им от колониалната служба от Нови Южен Уелс условия на лишаване от свобода“, вече засаждат там тикви, лук, царевица и моркови. Реколтата продават на изпаднали в нужда ловци на тюлени — вторият удар по независимостта на мориорите, — разбили надеждите на местните жители за благоденствие и накарали прилива да порозовее от кръвта на тюлените. Г-н Д’Арнок даде пример за печалбите със следната аритметика: една кожа се продавала в Кантон по 15 шилинга, а тези пионери ловци товарели по над две хиляди кожи на кораб! След няколко години тюлени се намирали само по далечните скали и „ловците на тюлени“ също се захванали да садят картофи, да отглеждат овце и да развъждат свине в такъв мащаб, че сега наричат островите Чатъм „градината на Тихия океан“. Тези фермери парвенюта разчистват земята с горски пожари, които сезони наред тлеят под торфа и излизат на повърхността по време на суша, за да предизвикват нови бедствия.