Извади цигарите и видя, че пакетът и преполовен. И тях трябваше да ограничи, колкото може. По пътя се отби в две-три кафенета да пита за работа, но напразно. Дори да имаше място, собствениците предпочитаха млади и хубави момичета, тъй че не си струваше да продължава да пита. Помота се из центъра, поприказва с приятелите, които срещна случайно и си тръгна към квартирата. Вече беше обяд и стомахът му си искаше своето. Минавайки край старата квартална кръчма, му замириса приятно на печени кебапчета. Няколко пъти преди това се бе канил да види какво представлява това мизерно на пръв поглед заведение, но все се отказваше. Клиентите, които влизаха и излизаха, му се струваха прекалено възрастни и с вид на скитници като Ботевите хъшове. Сега не му мисли много и влезе. Вътре беше полутъмно, шумно и доста хладно. Миризмата обаче бе толкова апетитна, че му се събра слюнка в устата.
Прегледа си парите и като видя, че ще му стигнат, седна на една празна маса. Келнерът който се дотъркаля почти веднага, бе смешен шишко с добряшка усмивка и важен глас:
— К’во ще обичате моля? — и си почеса върха на носа, сякаш се съмняваше в благонадеждността на своя клиент.
— Една бира за тук и пет кебапчета за вкъщи!
— Готово! За кебапчетата малко ще почакаш! — бе приета поръчка и след малко Тошко отпиваше от вкусното пиво. Дали защото беше гладен, но бирата много му хареса и си поръча още една.
Така, с изпотена халба в ръка, неволно се заслуша в разговора на съседната маса. Говореха си двама мъже, единият от които убеждаваше другия.
— Този камион е по-бърз от твоята „ИФА“. Вдига 80 мили в час, а това са 150 километра в час! Товари два тона повече и с тая скорост ще се движиш като с лека кола! Точно това ти трябва — да смениш старата барака! Взимай го, не му мисли много, щото някой друг ще го прилапа!
— Колко харчи казваш?
— Абе смешна работа, няма и двайсет литра нафта!
— Е, е, съмнявам се, но трябва да се провери все пак — опъваше се почернял изсушен мъж, примижал от дима на цигарата, която не слизаше от устата му. — И каква му е максималната скорост казваш?
— 150 — 160 километра бе, това са 80 мили ти казвам!
— Няма даже 130! — намеси се без да го питат Тошко и веднага съжали, като видя как се сбърчи от яд брадясалата физиономия на другия мъж.
— Ти кой си бе, дрисльо? — излая той и от възмущение даже се надигна. — Някой да те пита тебе за нещо?
Тошко отпи демонстративно спокойно и отвърна:
— Една миля е равна на километър и шестстотин метра, а произведението с осемдесет е по-малко от сто и тридесет километра в час! Аз също съм шофьор и се интересувам от тия неща!
— Ти ли бе? Ти си едно лайно бе, пикльо! — пенеше се брадясалият и ръкомахаше толкова буйно, че си събори чашата с ракия. Наложи се черничкият му приятел да го озаптява, за да не стане по-голям скандал.
— Той ще ми каже на мене колко е една миля! Вчерашно лайно! — не спираше другият.
— Километър и осемстотин метра е, голишар такъв! Ясно ли е? Чел съм го в книгите аз!
— Вярно, но една морска миля е толкова. Сухопътната е по-къса с двеста метра! — защити се Тошко без желание. Стана му неудобно от ситуацията, в която сам се беше накиснал и дори бирата му загорча неприятно. Все пак, това бяха мъже на възрастта на баща му и не вървеше да им прави забележки, или да се кара с тях. Още повече, след като хората в цялата кръчма зяпаха само тях. Някакъв друг мъж се обади отстрани:
— Васе, накарай го това шофьорче да ти запали „ИФА“-та, като е толкоз печено бе! На бутилка ментовка, а?
Слабият черничък собственик на камиона го изгледа насмешливо, изплю цигарата и я смачка в пепелника:
— Къде си шофьор бе, момче?
— Вече никъде. Заводът го затвориха и сега съм без работа — отвърна Тошко.
— Ама си шофьор по професия?
— Карах Шкода-Европа.
Брадясалият не издържа и пак се намеси:
— От колко време си шофьор бе, пиле?
Тошко вдигна рамене:
— От малко! — не му харесваше, че хората тук го гледаха едва ли не враждебно и се чувстваше като ученик, хванат с цигара в училищната тоалетна от учителите си.
— От колко дена? — не спираше брадясалият.
— От седем години, ако броя и двете в казармата! — стана Тошко от масата, защото видя, че келнерът му носи кебапчетата, увити в кафява, леко омазана отгоре хартия.
— Седни малко! — кротко предложи черничкият шофьор. — Ако разбираш от занаята, ще можеш да запалиш една „ИФА“, нали?