Върнаха се след три дни доволни и дори преди заплануваното време. Приключили с доставката на стоката обратно, те се отправиха към старата квартална кръчма. Караше Тошко и щом паркира камиона отпред, от заведението се показа един клиент, а веднага след него се изсипаха още двайсетина други. Всички любопитно надничаха и веднага започнаха да разпитват Васко как се е представил младокът. Във въпросите им сега обаче нямаше и следа от враждебност или подигравка. Възрастният шофьор помълча, после ги подкани:
— Да влезем в кръчмата, ще ви кажа!
Хората тръгнаха обратно, възбудени от любопитство. Насядаха кой къде свари, а Васко се спря пред масата, на която преди три дни бе стоял Тошко и каза на човека, седнал на същия стол:
— Гене, не ми се обиждай, но това е мястото на момчето! Седни някъде другаде, а пиенето е от мене!
Човекът стана и без следа от неудобство или унижение дойде при Тошко и като му стисна ръката, каза:
— Щом си наше момче, с удоволствие ще направя и повече за тебе!
— Ама нямаше нужда! — целият се зачерви Тошко от неудобство.
— Ти трай там! — скара му се Васко и след като всички седнаха, продължи. — Кой каквото пие, до три пъти е от мене! Искам да почерпя за здравето на всички истински мъже в този град, без значение дали са млади или стари! Наздраве!
— Наздраве! — отвърнаха в хор дрезгавите гласове на миналите през кривините на времето хора. Келнерът разнасяше чашите, погледите светваха и всички се веселяха на воля. Тошко изпи една бира и се извини, че трябва да се прибира, защото е уморен и се притеснява за жена си. Изпратиха го като стар приятел и той забърза за квартирата. В градинката на двора го посрещна хазяйката и му честити доволна, че първа му казва хубавата новина. Докато той пътувал, се родил синът му. Вече бил баща!
Умората отлетя като вятър от него и той хукна щастлив към болницата. Там видя жена си и това малко червено човече, което им донесе толкова много радост и смисъл на дните занапред. Постоя колкото му разрешиха, после тръгна да се прибира. Минавайки край кръчмата, още от далеч чу веселата глъч на хората вътре. Влезе и се отправи към мястото си. То си стоеше свободно и сякаш го чакаше. Седна и извика келнера:
— Искам всички да пият за сина ми, който се роди днес! Аз черпя!
Кой знае защо, всички станаха и един по един идваха и се чукаха за здравето на сина му. Бяха доста пияни и малко смешни с тържествените си поздрави, достойни за дипломати от времето на Чърчил. Но после, когато от ъгъла се обади акордеон, мъжете запяха дружно стара българска песен за хайдути, свобода и по-добър живот — все неща, които от край време са липсвали на българина.
В старата квартална кръчма, възрастни мъже пееха песен, стара като земята, в чест на един малък, току-що роден мъж, който един ден може би щеше да живее в една истински свободна България, един наистина добър живот!
Топлият вятър навън вдигаше пушилка и полите на жените, караше сърцата им да тръпнат в неясно радостно очакване и се присмиваше на зимните коси на мъжете в кръчмата, и на пролетните им надежди. Вятърът знаеше повече от хората, но не им казваше нищо, защото ги обичаше!