Сърцето на системата беше инсектариума. По-точно ингенуатор модел „Супер Макс“ с ръчен и автоматичен контрол на смесването, регулируемо въвеждане и различни максимизиращи и минимизиращи устройства.
Марвин избра „Щурчов гавот“ (Корестал, 431В) и се вслуша във вълнуващото трахейно облигато и нежният акомпанимент на духовите инструменти — дует Малфиджиански туби. Познанията му за музиката бяха доста повърхностни, но все пак оцени цялата виртуозност на изпълнението — Синьоивичест щурец, чието второ коремче леко пулсира.
Марвин се наведе над инсектариума и кимна със задоволство. Синьоивичестият щурец щракна с мандибулите9 си, след което се обърна и отново се зае да музицира. Това беше специално поощрение за виртуозното изпълнение на един блестящ музикант, чиято трактовка беше повече ефектна, отколкото правилна. Разбира се, Марвин и това не можеше да постигне.
Премести превключвателя от положение „Активно“ в положение „Бездейно“ и щурецът отново потъна в сън. Инсектариума беше добре зареден — личаха симфонии на майски бръмбари и най-новите чудновати песни на гъсеници. Обаче Марвин реши, че има толкова много други неща за гледане и няма да си пълни главата с музика.
В гостната седна на масивна, старинна глинена пейка (оригинален Уормстетър!), подпря глава на гранитната облегалка и реши да си почине. Но халката продължаваше да тиктака и постоянно му нарушаваше спокойствието. Протегна се към ниската масичка и взе първата му попаднала чувствителна пръчица. Прокара пръсти по нея, но бързо му омръзна. Беше му трудно да се съсредоточи дори и върху нещо развлекателно. Захвърли пръчицата и се зае да гради планове.
Беше притиснат в лапите на неумолимото време. Налагаше се да счита, че миговете му са преброени и стават все по-малко. Искаше му се по някакъв начин да запомни последните си часове, но как?
Смъкна се от Уормстетъра и тръгна по главната галерия, като ожесточено потропваше с нокти. Внезапно стигна до решение и са запъти към гардеробната. Избра си нова пелерина от златисто-бронзов хитин и внимателно обви с нея плещите си. Намаза лицевата си четина си с ароматично лепило, напръска пипалата си с лак, от който ставаха по-еластични, изправи ги под изискания ъгъл от шейсет градуса и им придаде изящна естествена извивка. Накрая напудри с лавандулов пясък средния си сегмент, а раменните хрущяли поръби с черна ивица.
Застана пред огледалото и остана доволен от външността си: добре облечен, но без излишна натруфеност. Преценяваше се възможно най-безпристрастно и откри, че е млад, представителен и прилича на учен-хуманитарист.
Излезе от дупката през главния вход и го запуши с тапата.
Мракът се сгъстяваше. Звездите мъждукаха отгоре, но му се струваше, че не са повече от милиадрите огънчета пред входовете на безбройните дупки, обществени и частни, и всички огньове се сливаха в пулсиращото сърце на големия град. Това зрелище дълбоко го развълнува. Сигурно там някъде, из столичните лабиринти, ще се намери нещо такова, което да му достави радост. Или поне мирна забрава.
И така, Марвин унило, макар и не без известна надежда, се отправи към примамливия, трескав Централен Канал — да види какво му е приготвила съдбата.
ГЛАВА 16
Марвин вървеше по дървения тротоар със стремителна походка, скърцайки с кожените си чизми. Усети едва доловим смесен аромат на босилек и туя. Отляво и отдясно кирпичените стени на жилищата блестяха на лунната светлина като мексиканско сребро. От съседния бар се чуваха отривисти акорди на банджо…
Марвин рязко спря и се намръщи. Откъде се е взел тук босилек? А баровете? Какво става?
— Нещо лошо ли има, страннико? — попита го дрезгав глас.
Флин се обърна. От сянката на универсалния магазин излезе някаква фигура. Оказа се каубой — смърдящ скитник с прашна, черна шапка, смешно нахлупена върху мръсното чело.
— Нещо не е както трябва. Всичко ми се струва доста чудновато.
— Няма за какво да се вълнуваш — увери го каубоят. — Просто системата ти за метофорични критерии се е променила. А за това в затвора не вкарват. Би трябвало да се радваш, че не си се избавил от кошмарнити асоциации на разни зверове и насекоми.