От собствените му мрачни помисли не остана и следа. Марвин хвана самоубиеца за раменете и свирепо го раздруса.
— Нещастен глупак! Страхливец! Само един идиот или невменяем разчиства така сметките си със живота. Нямаш ли поне малко воля, кучи…
Навреме си прехапа езика. Неуспелият самоубиец целият трепереше и не смееше да го погледне. Чак сега Марвин забеляза, че е спасил жена.
ГЛАВА 18
По-късно, в отделно сепаре на ресторанта до моста, Марвин се извини за грубите думи, които се бяха изплъзнали от устата му само поради моментната му екзалтация. Но жената грациозно махна с лапа и отказа да приеме извинението.
— Та вие сте прав. Постъпих като идиотка или невменяема, или и двете. Страхувам се, че дефиницята ви е точна. Трябваше да ме пуснете да скоча.
Марвин забеляза, че е красива. Миньонче — стигаше едва до гърдите му, но имаше идеални пропорции. Коремчето й беше като наточен цилиндър, гордата главичка наклонена към тялото под ъгъл пет градуса (от този наклон го свиваше под жлъчката). Съвършени черти на лицето — от сладките цицинки на челото до квадратната челюст. Двата яйчника бяха скромно покрити с бяло сатенено шалче, скроено в стил „принцеса“, от което се подаваше само съблазнителна ивица зелена кожа. Всички крачета бяха омотани в оранжево, подчертаващо гъвкавите сегменти на ставите.
Дори и неуспяла самоубийца, за Марвин тя беше най-ослепителната красавица, която беше виждал на Селсъс.
От тази красота гърлото му пресъхна и сърцето му заби учестено. Усети се, че не откъсва поглед от белия сатен, скриващ (но и очертаващ!) щръкналите яйчници. Едва се отърси от това и се усети, че съзерцава сладострастно чудо — дълъг крак с мното стави. Изчерви се силно и се застави да гледа към сладката цицинка на челото.
Жената като че ли не забелязваше страстното му внимание. Предложи му простодушно:
— Защо не се запознаем, след като се получи така?
Двамата дружно се разсмяха на остроумната забележка.
— Марвин Флин.
— Фтистия Хелд — представи се младата жена.
— Ще ви наричам Кати, ако не възразявате.
Отново прихнаха, след което Кати стана сериозна. Като видя колко бързо лети времето, тя се изправи и каза:
— Още веднъж ви благодаря. Време е да тръгвам.
— О, да — Марвин също стана. — Кога ще ви видя?
— Никога — отвърна тя тихо.
— Ама аз имам нужда! Искам да кажа, че сега, след като ви намерих, за нищо на света не искам да ви изгубя!
Тя тъжно поклати главичката си и прошепна:
— Ще си спомняте ли понякога за мен?
— Не бива да се разделяме!
— Ами, ще го преживеете — гласът й не звучеше строго.
— Никога вече няма да се усмихвам!
— Ще се намери кой да заеме мястото ми — предсказа красавицата.
— Вие сте изкусителка!
— Разминаваме се като кораби в морето — поправи го тя.
— Наистина ли няма да се видим повече?
— Времето ще покаже.
— Бих вървял след вас като сянка — промълви Марвин с надежда.
— На изток от слънцето и на запад от луната — издекламира тя.
— Колко сте коравосърдечна!
— Бях забравила за времето, но сега се сетих.
При тези думи жената се хвърли към вратата и изчезна.
Марвин я изпроводи с поглед, след това седна на бара.
— Едно за мен и едно за из път — подхвърли той на бармана.
— Всички жени са двуличници — увери го барманът, докато пълнеше чашите.
— При нея ще изсъхна, без нея ще издъхна — оплака се Марвин.
— Момъкът има нужда от момиче.
Марвин пресуши чашата и я протегна за нова порция.
— Розов коктейл за сините ми мечти — поръча той.
— Може да е била уморена — предположи барманът.
— Не знам защо я обичам толкова. Затова пък знам защо слънцето помръкна. В моята самота тя ме преследва като дрънкането на пиано в съседната стая. Ще се навъртам наоколо… Може и да няма смисъл, но ще запазя спомена за пролетта и за нея… Ласкавият ветрец не подухва…
Не се знае още колко Марвин би продължил със словоизлиянията си, ако на около половин метър от себе не беше чул:
— Ей, мийстър!
Марвин се обърна и видя на съседния стол закръглен селсъсиец, облечен в дрипи.
— К’во искаш? — грубо попита Марвин.
— Ти искаш да видиш този красив мучачо пак?
— Да. Ти какво можеш…
— Аз частен дедектив намирам безследно изчезнали гарантиран успех иначе няма възнаграждение.
— Що за странен говор?
— Ламбробиански. Името ми е Хуан Валдец и съм роден в страната на фиестите на границата дойдох в големия град Норт да натрупам състояние.