— Бостанско плашило — изкоментира барманът.
— Как ме нарече? — попита дребосъка с подозрителна кроткост.
— Бостанско плашило, въшливо малко бостанко плашило — озъби се барманът.
— Значи не ми се е причуло — каза Валдец, извади от пояса си дълъг двуостър нож, заби го в сърцето на бармана и спокойно го прибра. — Аз съм кротък човек, сеньор — обърна се той към Марвин. — Не се обиждам лесно. В родното ми село Монтана Верде де лос Трес Пикос ме имат за безобиден. Не искам нищо освен да отглеждам пейотовите си пъпки във високите планини на Ламбробия под сянката на онова дърво, дето му викат „шапка против слънце“, защото това са най-хубавите пейотови пъпки на света.
— Напълно ви разбирам.
— Но въпреки това — продължи Валдец с болка в гласа, — когато експлойтатор del norte ме оскърбява, с което позори паметта на родителите ми… О, сеньор, тогава червена пелена пада пред очите ми, ножа сам скача в ръката ми и без забавяне пронизва сърцето на всеки, който обижда сина на бедняк.
— Е, случва се.
— Ако не броим изостреното ми чувство за чест, може да се каже, че съм като дете — поривист и безгрижен.
— Честно казано, забелязах…
— Стига сме дрънкали. Ще ме наемете ли да ви намеря момичето? Ама разбира се. El buen pano en el arca se vende, verdad?
— Si, hombre — засмя се Марвин. — Y el deseo vence al miedo!
— Pues, adelande!
И ръка за ръка двамата приятели тръгнаха в нощта под хилядите блестящи звезди, подобни на върховете на копията на безчислена войска.
ГЛАВА 19
Навън Валдец обърна мургавото си, мустакато лице към небето и намери съзвездието Инвидиус, което в северното полукълбо безпогрешно сочи на север-североизток. Прие го за изходна точка и мислено начерта кръст, като отчете силата на вятъра (който духаше от запад със скорост седем километра в час) и дължината на мъха (растящ по северната страна на дънерите по един милиметър на ден). Направи поправка на източната грешка — двайсет сантиметра на всеки километър (течение) и южната грешка — десет сантиметра на всеки сто метра (комбиниран тропически ефект). Като отчете всички данни, уверено закрачи на юг-югозапад.
Марвин го последва. Не беше минал и един час, когато напуснаха очертанията на града и тръгнаха из стърнищата. След още един час изчезнаха всички признаци на цивилизацията и пейзажа се смени с безкрайни гранитни грамади и хлъзгав доломит.
Валдец не показваше признаци да спира и Марвин започна леко да се безспокои.
— Мога ли да знам все пак къде отиваме?
— Търсим вашата Кати.
— Толкова далеч от града ли живее?
— Нямам представа къде живее.
— Какво?
— Същото.
— Нали казахте, че знаете!
— Не съм казвал такова нещо, не съм го загатвал даже — Валдец смръщи тъмнокафявото си чело. — Казах само, че ще ви помогна да я намерите.
— А като не знаете къде живее…
— Няма значение — важно вдигна пръст Валдец. — Търсенето няма нищо общо с това къде живее Кати. То се свежда до нещо много просто — да се намери самата Кати. Поне така ви разбрах.
— Да, разбира се. Но щом не отиваме там, където живее, къде изобщо сме тръгнали?
— Там, където ще бъде — безгрижно отвърна Валдец.
— А-ха.
Вървяха сред чудесата на минералното царство и най-сетне приближиха до ниски хълмове, легнали като уморени моржове около забележителен син кит — величествена планинска верига. Мина още един час и Марвин отново бе обзет от беспокойство. Този път се опита да шикалкави, надявайки се по този начин да измъкне тайната.
— А вие откога познавате Кати?
— Не бях имал удоволствието да срещна.
— Значи за първи път я видяхте с мен в рестиранта?
— За съжаление и там не я видях, защото докато сте си говорили, аз бях в тоалетната да си изпразня мехура. Може би съм я мернал с периферното си зрение, когато се прощаваше с вас, но това по-скоро е било доплеров ефект, предизвикан от червената врата.
— И не знаете нищо за Кати?
— Само това, което чух от вас. А то, честно казано, не е никак много.
— Тогава как възнамерявате да ме заведете там, където ще бъде?
— Много лесно. Ако си дадете труда да помислите поне малко, веднага ще разберете.
Марвин помисли цели няколко секунди, но задачката се оказа непосилна.
— Да разсъждаваме логично — започна Валдец. — Каква е моята задача? Да намеря Кати. Какво знам за нея? Нищо.
— Не звучи много обнадеждаващо.
— Това е само половината от задачата. Да допуснем, че не знам нищо за Кати. Какво знам за издирването?
— А?
— Вярвяте или не, но за издирването знам абсолютно всичко — тържествено обяви Валдец. — Защото аз съм специалист по теорията на търсенето.