— А в моят случай колко е продължителността на РС? — поинтересува се Марвин.
— Много от нас мечтаят да намерят отговора на този въпрос — увери го Валдец.
— Искате да кажете, че и вие не знаете?
— Искам да кажа, че на повечето е трудно приживе да открият съществуването на РС.
— От това се страхувах — посърна Марвин.
— Науката е строг работодател — съгласи се Валдец, но в следващия момент весело намигна и продължи: — Разбира се, и най-строгия работодател може да бъде изпързалян.
— Искате да кажете, че все пак има решение? — извика Марвин.
— За съжаление не е научно.
— Въпреки това нека опитаме, ако е правилно.
— Според мен не си струва.
— Настоявам. В крайна сметка аз съм заинтересованата страна в това търсене.
— От математическа гледна точка това няма никакво отношение към работата. От друга страна, вие най-вероятно няма да ме оставите на мира, докато не ви помогна.
Валдец въздъхна и измъкна джоба си смачкан лист и парче молив.
— С колко монети разполагате?
Марвин бръкна в джоба си.
— С осем.
Валдец записа цифрата, после разпита Марвин за датата и годината на раждането му, кой номер обувки носи и колко е висок. Направи някакви математически изчисление с тази база от данни, след което накара Марвин да назове произволно число от едно до четиринадесет. Прибави няколко от себе си и в следавщите няколко минути драскаше някакви завъртулки и нещо смяташе.
— Е? — не се стърпя Марвин.
— Не забравяйте, че резултатът представлява математическа вероятност и заслужава доверие само ако отчитате тази особеност.
Марвин кимна, а Валдец продължи:
— За вашия случай периода на РС изтича точно след една минута и четиридесет и осем секунди, плю-минус пет минимикросекунди.
Валдец погледна часовника си и доволно кимна.
Марвин се канеше да протестира против явната несправедливост и да попита Валдец защо не е направил тези сметки по-рано. Но погледът му попадна на пътя, светещ с неповторимата си белота на фона на вечерната синева.
Видя, че към посадата бавно се движи фигура.
— Кати! — извика Марвин.
И наистина беше тя.
— Търсенето завърши четиридесет и три минимикросекунди преди изтичането на периода на РС — обяви Валдец. — По този начин теорията още веднъж се потвърди от практиката.
Но Марвин не го слушаше. Тичаше да посрещне тъй дългоочакваната си любов и я притисна в обятията си. А Валдец, този лукав приятел и мълчалив спътник, се подсмихна и поръча нова бутилка вино.
ГЛАВА 22
Най-после бяха заедно — прекрасната Кати, прекосила звезди и планети и привлечена сякаш от магия в пункта на откриването; и Марвин — млад и силен, с широка усмивка върху загорялото, добродушно лице. Марвин, с жара и безразсъдната самоувереност на младите, готови да приемат призива на древната, неразгадаема вселена; и до него Кати, по-млада на години, но по-възрастна с насладствената й интуитивна женска мъдрост, прелестната Кати, в чиито красиви, тъмни очи сякаш се бе притаила зареяна тъга, неуловима сянка на предвидима скръб, за която Марвин не подозираше — просто изпитваше непреодолимо желание да брани тази девойка, изглеждаща така крехка, забулена в тайни, които не може да сподели, девойка, която в крайна сметка дойде при него — човека, лишен от тайните, които би могъл да разкрие.
Тяхното щастие беше и възвишено, и помрачено. Под носа на Марвин тиктакаше бомба, отброяваща неумолимите мигове на неговата съдба, създаваща отмерен ритъм за танца на любовта. Но чувството на обреченост само сплоти двете различни съдби, вдъхна им нежност и значимост.
Той създаде за нея от утринната роса водопад, от цветните камъчета на брега на поточето направи огърлица — по-красива от диамантена, по-печална от перлена. Тя го оплете в мрежа от копринени коси, поведе го далеч надолу, в дълбоките, бездънни води, отвъд пределите на забравата. Той й показа замръзналите звезди и разтопеното слънце; тя му подари дългите, усукани сенки и шепота на черното кадифе. Той протегна ръка към нея и докосна мъха, тревата, вековните дървета, пъстрите скали; върховете на пръстите й погалиха старите планети и сребърната светлина на луната, припламванията на кометите и крясъкът на изпаряващите се слънца.
Забавляваха се с игри, в които той умираше, а тя остаряваше, за да изпитат радостта от повторното раждане. Чрез любовта си разсичаха времето на части и пак го сглобяваха — по-хубаво, по-обемисто, по-бавно. За играчки им служеха планините, стените, равнините, езерата. Душите им сияеха като скъпоценни козини.
Станаха любовници. И не правеха нищо друго, освен да се любят. Но някои ги мразеха. Мъртвите пънове, яловите орли, блатата — те им завиждаха за щастието. Клетвите и обещанията на любовниците не бяха подвластни на неотложните промени, бяха безразлични към предположенията на хората и с удоволствие продължаваха да действат за разрушаването на всемира. Непоклатимите изводи с охота се подчиняваха на древните предначертания, записани в костите, закодирани в кръвта, татуирани по кожата.