Предстоеше да се взриви бомбата. Тайните изискваха тълкуване. А от страха се раждаше знание и тъга.
И една сутрин Кати беше изчезнала, сякаш никога не бе съществувала.
ГЛАВА 23
Заминала! Кати беше заминала! Възможно ли бе? Нима Животът, този мрачен шегаджия, отново бе започнал с номерата си?
Марвин отказа да повярва. Щателно претърси всички ъгълчета на посадата, търпеливо пролази цялото селце. Нямаше я никъде. Продължи издирването в близкото градче Сан Рамон де лас Тристецас, разпита келнерките, домоуправителите, продавачите, проститутките, полицаите, сводниците, просяците и всички останали. Питаше ги дали не са виждали девойка, прекрасна като зората, с неописуемо красива коса, с несравнимо гъвкави ръце и крака, с черти на лицето, чиято прелест е сравнима само с тяхното съвършенство, и така нататък. Но всички отговаряха едно и също: „Не, сеньор, не сме виждали такава жена нито сега, нито по-рано, нито когато и да било“.
Марвин се успокои само колкото да даде по-сносно описание и откри на пътя романтик, който бил видял девойка, приличаща на Кати, която отпътувала на запад в голяма кола, а до нея седял дебел мъж с пура в уста. Някакъв каналджия пък я видял да напуска града със синя чанта под мишница. Вървяла с отмерена, твърда крачка.
По-късно служителят на една бензиностанция му предаде бележка, която Кати бе надраскала с разкривен от бързане почерк. Започваше така: „Марвин, миличък, моля те, опитай се да ме разбереш и да ми простиш. Толкова пъти се опитах да ти кажа — беше ми необходимо…“
По-нататък не се четеше.
С помощта на криптоанализатор Марвин разгада последните думи: „Но аз винаги ще те обичам и се надявам, че ще бъдеш така мил да ме споменаваш понякога с добри думи. Твоя любяща Кати“.
Останалите думи, превърнати от мъката в загадка, не можеха по никакъв начин да бъдат разшифровани.
Да се предаде изумлението му беше все едно да се опиташ да обрисуваш утринния полет на чаплите — и едното, и другото не можеха нито да бъдат разказани, нито описани. Достатъчно е да споменем, че Марвин дори си помисли за самоубийство, но навреме отхвърли тази мисъл.
Нищо не помагаше. Опиянението предизвикваше само просълзяване. Да се сърди на света изглеждаше като детски каприз. Нищо не му идваше наум, затова и нищо не предприемаше. Марвин прекарваше дните и нощите с пресъхнали очи. Приличаше на жив труп. Ходеше, разговаряше, дори се усмихваше. Беше безкрайно вежлив. Обаче верният му другар Валдец беше на мнение, че истинският Марвин е загинал по време на мигновен планински взрив, а мястото му е заето от някакво недоизпипано подобие на човек. Марвин беше изчезнал. Куклата, заела мястото му, имаше такъв вид, сякаш усилието й да се преструва на човек постепенно я изтощаваше.
Валдец беше изпаднал в паника и ужас. За първи път старият експерт по търсенето се сблъскваше с толкова тежък случай. Впрегна всичките си сили и цялото си красноречие при опитите си да измъкне приятеля си от състоянието на жив мъртвец.
Първо опита със съчувствие:
— Представям си какво изпитвате, нещастни приятелю, защото веднъж, когато бях съвсем млад, се наложи да преживея абсолютно същото, и според мен…
Само че доникъде не стигна с този подход и затова опита с грубост:
— По дяволите, какво сте се разхленчили за някаква пачавра, която ви натри носа? Кълна се в пламъците на Ада! Чуйте ме: по света жените с лопата да ги ринеш и не е мъж този, който отива да подсмърча в ъгъла, при условие, че може да свали която си поиска, без да…
Никакъв ефект. Валдец се опита на отвлече вниманието на приятеля си:
— Вижте, вижте, на оня клон има три птички. От гърлото на едната се подава нож и в ноктите си стиска скиптър, а пее по-весело от останалите. Как си го обяснявате?
Марвин нямаше обяснение. Невъзмутимия Валдец се опита да пробуди у приятеля си съжаление към ближния:
— Марвин, знаете ли, че лекарите прегледаха моята екзема и заявиха, че се е развила до рак? Остава ми да живея не повече от дванайсет часа, след което си плащам сметката и освобождавам стола за други желаещи. Обаче през последните си дванайсет часа искам да направя следното…
Напразно. Валдец опита и с философия: