— Добре са го казали селяните, Марвин. Знаете ли каква поговорка имат? „Не можеш да издялаш красив жезъл със счупен нож“. Според мен е хубаво да помислите над тези думи, приятелю…
Само че Марвин нямаше намерение да се замисля над тях. Валдец се прехвърли на Хиперстрацианската етика като въведение в Таймомаченския Свитък.
— Значи се смятате за ранен, а? Обаче помислете: личността е неизразима, уникална и неподатлива на външни въздействия. В такъв случай само раната е ранена, а тя се явява външна по отношение на субекта и следователно не е повод за болка.
Марвин остана непоколебим. Валдец се обърна към психологията:
— Според Щайнмецер загубата на любимата е ритуално възпроизведена загуба на фекалната личност. Колкото и да е смешно, в крайна сметка се оказва, че според нас скърбим за непрежалими хора, а всъщност ревем за невъзвратимо изгубените ексременти.
Даже и тези доводи не пробиха пасивната броня на Марвин. Мелоханличното му отдалечаване от всички човешки ценности май че беше необратимо. Това подозрение са засили, когато в един прекрасен ден халката под носа му престана да тиктака. Явно избирателите на Мардук Крас не са му порарили бомба, а само „сиво“ предупреждение. Над Марвин вече не висеше непосредствената опастност главата му да бъде откъсната.
Само че и тази случка не го извади от меланхолията. Изобщо не се трогна, само мимоходом отбеляза, че е спасен, както би отбелязал кратко просветване на слънцетомежду облаците.
По всичко личеше, че нищо не може да му повлияе. Накрая и търпеливият Валдец заяви:
— Марвин, вие сте едно пършиво магаре!
Марвин не се засегна, а продължи неутеишимо да тъжи. Валдец, а и всичко добри хора от Сан Рамон бяха на мнение, че този човек не може да бъде излекуван.
И все пак колко малко знаем за обратите и преломите в човешкото мислене! Защото на следващия ден, въпреки всички очаквания, се случи ново събитие, което най-сетне сломи вгълбеността на Марвин и отвори широко портите на впечатлителността, зад които се криеше.
Само едно събитие! (Наистина, то постави началото на нова верига от случайности — непринудена крачка в още една от неизброимите драми на вселената).
Всички започна някак абсурсно — един човек попита Марвин колко е часът.
ГЛАВА 24
Това се случи в северния край на Площада на Мъртвите малко след вечерната молитва и цели петнайсет минути преди утринната. Марвин, както обикновено, се разхождаше. Подмина статуята на Хосе Гримучио, редицата ваксаджии, събрани като от петнайстото столетие и стигна до фонтана на Сан Бриосчи в източния ъгъл на малък, мрачен парк. Беше почти до Гроба на Припадналите, когато някакъв човек се изпречи на пътя му и повелително вдигна ръка.
— Хиляди извинения — рече той. — Това обеспокоително прекъсване на вашето спокойствие заслужава разкаянието ми и вероятно е оскърбително за вас, ала дългът ме кара да попитам бих ли имал шанса да узная колко е часът?
На пръв поглед — безвредна молба. И все пак появата на мъжът противоречеше на думите му. Беше среден на ръст и на лицето му се мъдреха демодирани мустаци от типа, който можеше да се види в грирските портрети на крал Маркуавио Редондо. Дрехите му бяха опърпани, но много чисти, а напуканите обувки бяха лъснати до блясък. На десния си показалец носеше пръстен-печат с много орнаменти, направен от чисто злато, а зорките му соколови очи издаваха човека, свикнал да командва.
Що се отнася до питането му за часа, в това нямаше нищо нередно, защото на площада не се виждаше никакъв часовник.
Марвин погледна древния си часовник и отговори с обичайната си вежливост, че часът е точно пет.
— Благодаря, сър, много съм ви задължен. Нима е вече пет? Времето изяжда крехката ни жизненост и ни оставя само спомените.
Марвин кимна.
— И все пак — отвърна той — въпреки тази неизмерима и недоловима точност времето, което никой не може да притежава, е единственото ни притежание.
Мъжът се съгласи, макар че Марвин бе изказал една неясна и объркана мисъл вместо общоприетата и обичайна, учтива и полугласна реплика.
Непознатият се приведе в поклон (по-подходящ за минали времена, отколкото за днешните плебейски дни). Най-неочаквано изгуби равновесие и щеше да падне, ако Марвин не го бе сграбчил и поставил отново на крака.
— Много ви благодаря — каза мъжът, без нито за миг да губи достойнството си. — Сващанията ви за времето и хората са повече от правилни, а това не се забравя.
След което се обърна и закрачи към тълпата.
Марвин гледаше след него озадачен. Нещо в този човек май не беше съвсем в ред. Може би мустаците (вероятно фалшиви) или тънките, сякаш изрисувани вежди, или изкуствената бенка на лявата буза, или пък обувките, които добавяха поне шест сантиметра към ръста му, или пелерината, която скриваше природно тесните му рамене. Каквото и да беше, Марвин се почувства объркан, но не и обезокуражен, защото под самохвалното държание на непознатия прозираха доказателства за един бодър и приятен дух, в който не можеш да се усъмниш толкова лесно.