Унесен в тези мисли Марвин се загледа в ръцете си. Разглеждайки ги от близо той забеляза на дланта си парченце хартия. То със сигурност не бе попаднало там случайно. Марвин реши, че непознатият с перелината го е пъхнал в ръката му когато залитна, (или, както едва сета разбра, се престори, че залита). Това поставяше събитията от последните пет минути в нова светлина.
Леко намръщен Марвин разгърна листчето и прочете:
„Ако господинът би желал да чуе нещо, едновременно от негов и вселенски интерес, важността на което в непосредствено настояще и далечно бъдеще остава неизменна и което не би могло да се обясни детайлно поради очевидни и твърде уважителни причини, то нека господинът дойде в деветия час в Хана на обесения и седне на масата в далечния ляв ъгъл, да носи бяла роза на ревера си, в дясната ръка да държи копие на «Диариус де Целзиус» (четвърто издание), а с малкия пръст на лявата да почуква по масата в произволно избран ритъм.
Ако тези инструкции бъдат спазени Някой ще дойде при Вас и ще Ви направи съпричастен с онова, което вярвам бихте желали да чуете.
Подпис: Доброжелател“
Марвин мисли доста време върху бележката и това, в което го въвличаше. Той усети, че по някакъв невъобразим начин група от взаймосвързани животи и проблеми, абсолютно непознати за него, пресичаше пътя му.
Но сега беше момент да се избира. Наистина ли трябваше да се включи в нечия схема независимо колко е значителна? Не беше ли по-добре да избегне намесата и да се отдаде на спокойния си самотен път през метафоричните деформации на света?
Може би … Все пак тази случка би го заинтригувала и би му помогнала да забрави болката от загубата на Кати.
Марвин погледна инструкциите, дадени му от тайнствения непознат. Купи си копие от „Целзиев дневник“ (четвърто издание) и забоде бяла роза в петлицата си. Точно в девет той беше в Хана на обесения и седеше на маса в далечния ляв ъгъл. Сърцето му заби по-бързо. Чувството не беше от най-неприятните.
ГЛАВА 25
Ханът на обесения беше общо взето приятно местенце, чиято клиентела беше съставена главно от шумни и буйни представители на долната класа. Покрити с рибени люспи амбулантни търговци ревяха за пиене, а пламенни агитатори крещяха обиди към правителството под неодобрителното дюдюкане на широкоплещести ковачи. В огромното огнище се печеше ширококрак тротозавър, а една прислужничка поливаше цвъртящото месо с миризливи сосове. Някакъв цигулар се беше покачил на маса и свиреше джига, а дървения му крак потропваше в ритъма на стария рефрен. Пияна проститутка със стъклен поглед плачеше в ъгъла с пиянско самосъжаление. Парфюмиран денди допря дантелена кърпичка до носа си и презрително хвърли монета на дърпащите се на въже. Един ваксаджия се опита да бръкне в тенджерата с овнешка чорба, но усети ръката си прикована към масата. Това вдъхнови компанията и тя се поздрави с наздравици.
— Дъ Ви давъ Бог дубро, гуспудини, мъ к’во шъ жълайти зъ пийни?
Марвин вдигна поглед и видя келнерка с червени бузи и огромна пазва да очаква поръчката му.
— Медовина, ако обичате — отвърна той внимателно.
— Шъ го имати — каза момичето и навеждайки се да оправи своя жартиер прошепна — Гуспудини, бивайти внимателен, щот туй място, истина, ма не’й тъй необезопасително зъ млади джент’мени кът Вас.
— Благодаря за предупреждението — отговори Марвин — но ако играта загрубее съм склонен да повярвам, че не ще да бъда тъй изцяло беззащитен.
— Ъх, ма Вий не ги знайти къкви съ — възрази момичето и се отдалечи бързо, защото грамаден мъж облечен изцяло в черно приближаваше масата на Марвин.
— Хиляди кърващи рани от Всемогъщия, какво става тука? — изкрещя той.
В хана се възцари тишина. Марвин бавно погледна мъжа и разпозна в огромния му гръден кош и ръце оня, когото наричаха Черния Денис. Спомни си също така, че мъжът имаше репутация на убиец, крадец, грубиян и побойник.
Марвин се престори, че не забелязва приближаваето. Вместо това той измъкна ветрило и го размаха внимателно пред носа си.
Тълпата избухна в див, селяшки смях.
Черния Денис се доближи с половин стъпка. Мускулите на ръката му танцуваха като кораби, докато мачкаше дръжката на рапирата си.