— Сър — отвърна той — поканата Ви е чест за мен.
— Да изчезваме веднага — прошепна му човекът. — Черния Денис беше предвестник, показалец, който ни сочи накъде духа вятъра. И аз се страхувам, въпреки вашите прекрасни умения, да не би вятърът да премине в ураган и да ни помете.
— Би било много жалко — съгласи се Марвин.
— Съдържателю! Пишете го на сметката ми!
— Йе, сър Жул! — отвърна ханджията с нисък поклон.
И така двамата излязоха заедно навън и потънаха в черната нощ.
ГЛАВА 26
Вървяха по кривите, лъкатушещи улички в централната част на града. Преминаха край мрачните металносиви стени на Теркската крепост, след това отминаха и печално известното Спуданско убежище, в което крясъците на измамените луди се смесваха странно с плясъка на огромното водно колело пре Бетългрейв Лендинг, а накрая оставиха зад гърба си зловонния Хай Бетълмент с няколкото реда набучени на кол трупове.
Бидейки хора на своето време, нито Марвин, нито сър Жул обърнаха внимание на тези гледки, миризми и звуци. Безмълвни пресякоха Бунището, където бившият регент задоволяваше безумните си нощни капризи и дори не се обърнаха при Лъвския гамбит, където дребни длъжници и малолетни престъпници бяха заравяни с главата надолу в бързосъхнещ бетон за назидание на другите.
Трудни години бяха това и както всеки може да се досети — много жестоки. Обноските бяха префинени, а страстите — нечувани. Изисканата етикеция беше задължителна, а смъртта чрез мъчения — най-разпространена. Бяха времена, когато шест от седем жени умираха при раждане, в които детската смъртност достигаше шокиращите 87%. Времена, в които средната продължителност на живота не надминаваше 12,3 години, а чумата ежегодно опостушаваше града, отнасяйки приблизително две трети от населението. Времена, когато безкрайните регионални конфликти намаляваха способното да воюва мъжко население до такава степен, че някои режими бяха принудени да използват слепи мъже за оръдейни прислужници.
И все пак това не бяха нещастни години. Въпреки трудностите, населението достигаше нови висоти всяка година и ако животът беше несигурен, това бе най-малкия проблем.
Макар че съществуваха страхотни класови различия, а феодализма непоклатимо царуваше, смущаван единствено от крале и вредното присъствие на църквата, често можеше да се каже, че това бяха демократични години и времена на индивидуална изява.
Нито Марвин, нито сър Жул обаче се замисляха над тези неща, когато наближиха тясна стара къща с изрисувани кепенци и греди за привързване на коне до вратата.
Сър Жул въведе госта си в стая с висок таван и буен огън, пламтящ и пукащ в голяма ониксова камина. Марвин мълчеше. Очите му следяха детайлите в обстановката. Резбования шкаф навярно беше от десети век, а портрета на западната стена, полускрит от великолепни рамки, беше на гениалния Мусо.
— Моля Ви, сър, седнете — покани го сър Жул, потъвайки грациозно в мекото огилвийско канапе, декорирано в авганска бродерия, много популярна в тези години.
— Благодаря — отвърна Марвин, сядайки на свой ред в осмокрак стол стил Джон IV с облегалка от розово дърво и палмов пълнеж.
— Малко вино? — предложи сър Жул, поднасяйки с учтив реверанс бронзов съд за вино, умело гравиран със златни ловни сцени от Дагоберт Хойски.
— Не точно сега, благодаря Ви много — отказа Марвин, като издухваше прашинка от ръкава на сакото си от зелена батиста, ушито за него по поръчка от Джефри Палпински.
— Тогава, може би щипка енфие? — Сър Жул отвори малка платинена кутийка, изработена от Дур Снедъмски, на чийто капак бяха изрисувани ловни сцени от портокаловите гори в Леш.
— Може би по-късно — отвърна Марвин, поглеждайки бегло към дантелената декорация на балните си обувки.
— Целта, с която Ви доведох тук — започна неговия домакин — беше да установя каква е възможността да дадете приноса си за кауза добра и правдива и към която вярвам не сте съвсем безразличен. Говоря за негово светейшество д’Агустин Непросветителя.
— Д’Агустин! — възкликна Марвин — Ами че аз го познавам от времената, когато бях малко момче, през ’02 или ’03 година, времената на ужасната чума! Той често посещаваше бедната ни хижа! Още помня марципановите ябълки, които ми носеше!
— Знаех си, че ще си го спомните — тихо каза сър Жул — Ние всички го помним.
— И как е сега този велик и добър джентълмен?
— Надяваме се да е достатъчно добре.
Марвин се напрегна.
— Мислите ли, сър?
— Миналата година д’Агустин работеше в имението си в Дувънмор, което се намира почти до Мул д’Алансон на Сангрелските хълмове.