Главният му опонент беше Готлиб Хостратър, Дук на Мела и Наместник в Имперските гранични земи, човек, чиито кръвни връзки бяха оспорени от схизматичната Суесианска ерест и отчасти от омаломощения Додески Архиерей.
Следващият претендент, Ромруго от Варс, не би бил признат, ако не беше представил своята петиция с помоща на петдесет хиляди души армия от южните провинции на Васк. Млад и енергичен, Ромруго имаше репутация на ексцентрик, женитбата му с любимата му кобила Орсила беше анатемосана от ортодоксалното духовенство, за което той беше абсолютен шампион по малоумие. Не беше любител на жителите на Сент Лозен, чиито горд град редовно сриваше като „подарък към бъдещите археолози“. Така че кандидатурата му за Трона на Мълвавия беше бързо легализирана, защото той притежаваше достатъчно пари да плаща на войската си.
За зла беда, Ромруго нямаше късмет.
(Може би поради факта, че купуваше разточително Летериански ръкописи.)
С цел да повиши заплатите на армията си, той предложи съюз на богатия, но слаб град Тихуруе, който контролираше теснините на Сид.
Това необмислено действие изсипа върху главата му проклятието на Духи от Пулс, чиито войски, разположени на западната му граница, пазеха както нея, така и незащитения фланг на Старата Империя от опустошителните набези на езичниците Моноготи. Неумолимият, праволинеен, глупав млад дук на Пулс незабавно присъедини войските си към скизматичния Хостратър — най-странния съюз, виждан някога на континента — и се превърна в директна заплаха за Принц Мороуей, както и за Мортжд Данатски, който го подкрепяше. Така, неочаквано оказал се заобиколен от три страни със Суезианци, а от четвърта с непокорни Моноготи, Ромруго отчаяно започна да търси нов съюз.
Намери го в загадъчната фигура на барон Даркмут, владетел на остров Търпленд. Високия и безмълвен барон веднага потегли по море с бойната си флота от двайсет и пет галеона и цяла Мълвавия почувства дъха му, когато внушителната ескадра премина край Дортър и спря в Ешерско море.
Дали все още можеше да бъде запазен балансът?
Може би, ако Моруей бе спазил старите обещания относно Блатните градове.
Или пък, ако старият Додески Архиерей не беше избрал точно този момент, за да умре, давайки по този начин властта на епилептичния Мърви от Хънфутмут. Или, ако Ерикмут Червеноръкия, вожд на Западните Моноготи не беше избрал този момент да отвлече Пропея, сестра на Архидука на Пулс, наричан „Чук срещу еретиците“ (което означаваше всичко онова, което той не бе смогнал да опише в тесногръдия си ортодоксален Долонтианизъм).
Но ръката на Съдбата се намеси най-неочаквано. Галеоните на барон Даркмут пропаднаха в Голямата Буря от ’03 година и избягаха в град Тихоруе, когото плячкосаха. Това разтури съюза на Ромруго преди той още да е утвърден и причини бунт сред Васкианците и тяхната армия поради неизплатени премии, вследствие на което те се присъединиха към Хостратър.
Така Хостратър, третия и най-малко подходящ претендент изведнъж се оказа в играта, а Мороуей, чиято звезда блестеше на хоризонта откри, че Ехилидските планини не са никаква защита, когато източните им проходи са заети от решения на всичко враг.
Ала човекът, най-засегнат от всичко това, разбира се, беше Ромруго. Позициите му бяха незавидни. Изоставен от армията си и от своя съюзник барон Даркмут (който с всички сили се опитваше да опази Тихуруе от набезите на пиратите от Рулския бряг) и заплашен дори в собствените си владиния от дългата, смъртоносна ръка на Мортжуската конспирация. Като капак на всичко, кобилата му Орсила го напуна точно в този момент.
Дори обаче в тези върховни мигове на безкъсметие самоувереният Ромруго не се огъна. Напускането на кобилата му бе бурно приветствувано от Оценското духовенство, което награди своя шампион по малоумие с Абсолютен Развод, след което за свой ужас научи, че циничният Ромруго възнамерява да използва тази свобода, за да се ожени за Пропея и така да постигне съюз с величествения Архидек на Пулс…
Това бяха факторите, които поставиха на изпитание човешкото търпение в тези съдбовни години.
Континентът стоеше пред катастрофа. Селяните заравяха реколтата в земята и остреха скитовете си, армиите бяха нащрек, готови да потеглят във всяко направление. Неуправляеми маси от Западни Моноготи, подтиквани откъм гърба и от още по-неуправляемите Алахутски канибали, се носеха застрашително към границите на Старата Империя.