— Хлебарка — изръси Марвин. — Номер 3/32/А5345.
— Убита от?
— Мен самият. Имам лиценз да умъртвявам всички твари, които не принадлежат на моето племе, освен най-редките като златните орли и манатиите.
— Цел на последното умъртвяване?
— Ритуално пречистване.
— Молбата ви е удовлетворена. Изберете си труп.
Дебелакът и онзи с мъртвешкото лице с надежда се вгледаха в Марвин с влажни очи, но той успя да устои на голямото изкушение. Обърна се към разсилния и заяви:
— Избирам вас.
— Така и ще запишем — разсилния надраска нещо в листа си. Лицето му се превърна в лице на псевдо-Флин. Марвин взе една пила назаем от човека с мъртвешкото лице и без усилие отряза дясната ръка на разсилния. Той умря, а лицето му възвърна предишната си форма.
Дебелакът се изсмя.
— Преходът от една субстанция към друга учи на някои работи, а? — подразни го той. — Само че не достатъчно, нали? Желанието придава на плътта необходимата форма, но господар на положението си остава склупторът — смъртта!
Марвин се разрида. Човекът с мъртвешкото лице ласкаво положи ръка на рамото му.
— Не го взимай навътре, малкия. По добре да отмъстиш символично, отколкото въобще да не отмъстиш. Планът ти беше добър, а единственият му недостатък беше извън твоята компетенция. Защото Джеймс Гринъл Стармашър — това съм аз.
— А аз съм труп — обади се трупът на разсилния. — Когато отмъщаваш е по-добре да сбъркаш адреса, отколкото въобще да не отмъстиш.
— Дойдох да удължа срока на шофьорската си книжка — намеси се дебелакът. — Вървете по дяволите с вашето идиотско философстване! Ще ме обслужи ли някой или не?
— Без съмнение, сър — увери го трупът на разсилния. — Но в сегашното ми състояние мога да ви издам само лиценз да улов на мъртва риба.
— Жива, мъртва — какво ми пука? Важното е да се лови риба, а какво си хванал — не е толкова важно.
Той се обърна към Марвин, може би за да доразвие мисълта си. Но Марвин си беше тръгнал…
…и без никакъв преход са озова в голяма, квадратна и безлюдна стая. Вместо стени имаше стоманени колони, а разстоянието от пода до тавана беше поне трийсет метра. Горе, под тавана, се намираха прожекторите и пулта за управление. Иззад стъклото Крагаш гледаше към Марвин.
— Опит 342 — решително заговори Крагаш. — Тема: смъртта. Въпрос за разискване: може ли да бъде убит човек? Забележка: въпросът за това дали хората са безсмъртни отдавна занимава най-великите мислители. За смъртта е създаден богат фолклор, през вековете са се натрупали непотвърдени сведения за умъртвявания. На всичко отгоре от време на време са се появявали трупове без никакъв признак на живот и са били обявявани за останки от хора. Ако не се взема предвид посвеместното разпространение на тези трупове, няма никакви доказателства, че някога са били живи, още по-малко че са били хора. На базата на гореизложеното и с цел веднъж завинаги да се изясни този проблем, ще проведем следният опит. Първи етап…
Една от стоманените колони се отмести. Марвин рязко се обърна. Точно навреме — срещу него летеше остро копие. Той отскочи (доста нескопосано, защото му пречеше болният крак) и копието прелетя покрай него.
Отместиха се и други колони. Върху него поз всевъзможни ъгли се посипаха ножове, стрели и пики.
През един от отворите се промъкна портативна газова камера. Влязоха и цяло кълбо кобри. Срещу Марвин решително настъпваха лъв и танк. Засвистяха изстрели от въздушна пушка. Затряскаха енергопистолети. Обадиха се и огнехвъргачки. Стаята бе залята с вода, която бързо повишаваше нивото си. От тавана се посипа напалм.
Но огънят изгори лъвовете, които бяха изяли змиите, които бяха запушили оръдията, които бяха унищожили копията, които бяха повредили газовата камера, която беше изпарила водата, която беше угасила огъня.
Като по чудо Марвин остана цял и невредим. Заплаши Крагаш с юмрук, спъна се в една колона и си строши врата. Удостоиха го с войнишко погребение с всички почести. В погребалния огън заедно с него изгориха и вдовицата му. Крагаш се опита да последва примера й, на за малко не успя за изпита щастието от самоизгаряне.
Марвин лежа три дни и три нощи в гробницата и през цялото време непрекъснато му течеше носа. Целият му живот премина пред очите му като на забавен кадър. В края на третото денонощие възкръсна и продължи нататък.
В някакъв с нищо незабележим край се намираха петима, на които бе дадена ограничена, но несъмнена способност да усещат. Един от тях, да допуснем, беше Марвин. Останалите четирима бяха стереотипни кукли, набързо съшити с една единствена цел — да обогатят тъпата изходна ситуация. Пред петимата стоеше голям проблем: кой от тях е Марвин и кой — второстепенна фигура, статист.