Марвин стигна до извода, че да ходиш на гости е хубаво, но у дома си е най-хубаво. Затова се зае да се наслаждава на привичното, което според сантименталните философи е върха на човешката мъдрост.
Само дето го терзаеха две съмнение. Първият основен въпрос бе: как успя да се върне от Усукания сват на Земята?
Обмисли от всички страни този въпрос, който беше много по-страшен, отколкото изглежда на пръв поглед. Марвин ясно разбираше, че в Усукания свят няма нищо невъзможно и дори нищо невероятно. В Усукания свят съществува причинно-следствена връзка, но съществува и липса на причинно-следствена връзка. Там нищо не е нито задължително, нито необходимо.
Затова е напълно възможно Усукания свят да е изплюл Марвин обратно на Земята, като по този начин демонстрира пълната си власт над него чрез отказ от тази власт.
Явно всичко е станало точно така. Но имаше и един доста по-неприятен вариант.
Теоремата на Доормхан го формулира по слединя начин: „Сред вероятностните светове, породени от Усукания свят, един напълно съвпада с нашия свят; вторият съвпада с нашия свят напълно с изключение на една малка подробност; третият съвпада с нашия свят напълно с изключение на две малки подробности и така нататък“.
Според тази теорема бе напълно възможно Марвин все още да се намира във властта на Усукания свят и Земята, която съзнанието му възприема, да е само една ефимерна фикция, мимолетен миг на подреденост в хаоса, обречен всеки момент да се разтвори в стихийната безсмислица на Усукания смят.
Донякъде това беше без значение, защото на този свят само илюзиите ни са вечни. Обаче никой няма желания и илюзиите му да бъдат заплашени от разруха и затова Марвин се опитваше са изясни къде се намира.
На Земята или на неин дубликат?
Дали няма да се намери някой дребен детайл, който не се среща на Земята, където се е родил? Търсеше в името на душевното си равновесие. Обиколи Стенхоуп на длъж и на шир, оглеждаше, изследваше, проверяваше флората и фауната.
Всичко си беше на мястото. Животът си течеше. Баща му както винаги пасеше стадата от плъхове, майка му както винаги снасяше яйца.
Тръгна на север и стигна до Бостън и Ню Йорк, после слезе на юг към Филаделфия и Лос Анджелос. Всичко изглеждаше нормално.
Замисли се дали да не пресече страна от запад на изток с лодка по великата река Дилауър и да продължи търсенето си в големите градове на Калифорния като Шенектеди, Милуоки и Шангхай.
Но премисли и реши, че не си струва да прекара живота си в опити да изясни има ли живот, който да прекара по някакъв начин.
Освен това предположи, че дори Земята да се е променила, неговите органи и спомени също са се променили, така че в крайна сметка нищо няма да може да открие.
Лежеше под познатото зелено небе на Стенхоуп и обмисляше последното си предположение. Не му се струваше много вероятно. Нима гигантските дъбове не се преселваха всяка година на юг? Нима гигантското червено слънце не обикаля по небето заедно с тъмния си спътник? Нима при трите луни не се появяваха при всяко новолуние нови комети?
Марвин се успокои при вида на тези до болка познати зрелища. Всичко изглеждаше така, както винаги е било. Затова Марвин Флин охотно прие своята Земя за истинска, ожени са за Марша Бейкър и живя с нея дълго и щастливо.