— Ами?
— Е, не съвсем — призна си марсианецът. — Но съм установил, че такова начало на разговора е достатъчно ефектно и създава атмосфера на взаимно доверие.
— Тогава защо издавате тайната?
— Всички ние сме далеч от съвършенството — вдигна рамене марсианецът. — Аз съм само прост работник — дедектив. Името ми е Ърф Ърдорф. Сядайте. Мисля, че попаднахме на следите на изчезналото ви кожено палто.
— Какво палто?
— Вие не сте ли мадам Рипър де Лоуи — травеститът, който ограбиха снощи в хотел „Червените пясъци“?
— Много ясно, че не съм. Казвам се Марвин Флин и си изгубих тялото.
— Ами да, разбира се — енергично закима Ърдорф. — Да започнем отначало. Не си ли спомняте случайно къде забелязахте, че тялото ви е изчезнало? Да не го е скрил някой от приятелите ви, за да си направи майтап? Или вие самият да сте го забутали някъде или да сте го пратили на почивка?
— Тялото ми не е изчезнало, а го откраднаха.
— С това трябваше да започнете. Случаят придобива съвсем друг характер. Аз съм дедектив и никога не съм казвал, че мога да чета чужди мисли.
— Съжалявам.
— И аз. Говоря зя тялото ви. Сигурно доста тежко сте го преживели.
— Да.
— Представям си как се чувствате.
— Благодаря.
Поседяха няколко минути в дружелюбно мълчание. Марвин заговори първи.
— Е?
— Моля?
— Казах „Е“?
— А-а. Извинете, не ви чух първия път.
— Няма нищо.
— Благодаря.
— Ама моля ви се.
Настъпи ново мълчание. После Марвин пак каза:
— Е?
Ърдорф отговори:
— Моля?
— Искам да ми го върнете.
— Кое?
— Тялото ми.
— Какво? А, да, тялото ви. Хм, как няма да искате — разбиращо се усмихна дедективът. — Това, разбира се, не е много лесно, нали?
— Откъде да знам.
— Вярно, няма откъде да знаете — съгласи се Ърдорф. — Смея да ви уверя, че не е никак лесно.
— Разбирам.
— Надявах се, че ще разберете.
След тези думи дедективът Ърдорф потъна в мълчание, което продължи двайсет и пет секунди плюс-минус една-две. В края на този период търпението на Марвин се изчерпи и той се равика:
— Дяволите да ви вземат, имате ли намерение да си мръднете пръста, за да ми върнете тялото или ще си седите на дебелия задник без да обелите и дума?
— Разбира се, чи имам намерение за ви върна тялото. Или поне да опитам. Няма нужда да ме обиждате. Сам виждате, че не съм машина с готови отговори, кодирани на перфокарти. И аз, като вас, съм разумно същество. Имам си своите надежди и страхове. И собствен метод за водене на разговори. Може да не ви се струва много бърз, но го намирам за напълно целесъобразен.
— Наистина ли? — омекна Марвин.
— Точно така — в кроткия глас на дедектива не се забелязваше и следа от прикрита обида.
По всичко личеше, че ще настъпи поредното мълчание, затова Марвин побърза да каже:
— Според вас има ли шанс да си… да върнем тялото ми?
— Да, при това голям — бодро отговори Ърдорф. — Ще рискувам да отида още по-далеч и да заявя, че съм сигурен в успеха. Моята увереност не се базира на изучаването на вашия конкретен случай, за който не знам почти нищо, а на най-обикновени статистически извадки.
— И тези извадки са на наша страна, така ли?
— Без съмнение! Преценете сам: аз съм професионален дедектив, овладял съм всички най-съвременни методи, даден ми висшия клас оперативност — АА-А. И въпреки това за пет години служба нито веднъж не съм разкрил престъпление.
— Нито едно?
— Нито едно — потвърди Ърдорф. — Интересно, нали?
— Ами… Сигурно — неуверено каза Марвин. — Това означава ли…
— Това означава — решително го прекъсна дедективът, — че поредицата ми от неуспехи е най-дългата от всички, за които съм чувал, и според математическото очакване трябва да бъде прекъсната всеки момент.
Марвин се стъписа, а това усещане не е привично за марсианското тяло.
— А какво ще стане, ако не се прекъсне?
— Не бъдете суеверен. Теорията на вероятностите е на наша страна. Сам ще се убедите дори и при повърхностен анализ на положението. Провалих сто петдесет и осем случая подред. Вашият е сто петдесет и деветия. На какво бихте заложили, ако обичате да се обзалагате?
— Че и занапред ще продължава така.
— И аз — призна си дедективът с виновна усмивка. — Но при залаганията бихме се доверили на емоциите, а не на здравия разум — Ърдорф замечтано се загледа в тавана. — Сто петдесет и осем неуспеха! Фантастична цифра! Подобна поредица непременно трябва да свърши! Бих могъл да си остана в кабинета със скръстени ръце, а престъплението само ще намери пътя насам.
— Би могло, сър — вежливо се съгласи Марвин. — Но се надявам, че няма да изберете този начин на действие.