Константин Константинов
Оборище
Шосето завива до малък мост, под който се събират две поточета. „Както се сливат тук двете реки Панова и Асарел, така се сляха душите на въстаниците през 1876 г.…“ — гласи полуизличеният надпис на каменната плоча отсреща. Една пътека се отделя вдясно и пълзи по голия склон към рунтавите върхове на север.
Когато тръгвахме, камбаните на градчето биеха за църковен отпуск; пребрадени старици потъваха безшумно зад грамадните тъмни порти, обковани с гвоздеи и тежки ключалки; до стените на кафененцата хора с калпаци и чисти бозови дрехи кротко разговаряха. Денят е неделен, тих и слънчев; в дворовете, пометени като одаи, буйно пламтят гергини, фунийки и мушкато: под стрехите, закачени на дървени куки, греят сребърни менци, а сините стени на къщите сякаш вчера са били варосани.
Времето е надникнало за миг тука и пленено от тая памтивековна красота, върнало се е назад, за да мине само из главната улица.
И малко чуждо е днес това хубаво, бяло шосе, което реже посърналите рътлини на запад, и тоя хълм, обрасъл само е дребен храсталак и кухи дънери. В ония далечни дни всичко, от градеца до горе, е било буйна гора от стари буки и дъб.
Отсреща, на западния рид, наднича Мечка, по-отзад — Поибрене и Мухово, на юг, зад меките линии на котловината, е Баня на поп Груя, отвъд върховете на север — Копривщица, право на изток — Стрелча. Сред тях като баща, обграден от юнашката си челяд — Панагюрище. Каква странна власт имат над душите ни тия чудесни български имена! Те са трептели над нас още с люлчените песни и от тяхната магия няколко поколения не ще се освободят до сетния си час. Средногорието — блясък на нашата нова история и една от най-нежните и хубави гънки на българската земя! Един изумителен свят живее уединен тук — героичен и трогателен в своето смирение. Най-дълбокият и неповторим образ на племето ни грее и в тоя сгушен кът между Балкана и Родопите.
Пътеката криволи, стръмна и камениста: едно синьо небе виси над падината, дето жълтеят пожънати нивя, царевици и купни слама. Жива душа няма наоколо. Само тук-там спънати говеда пасат из ливадите. В неподвижния въздух жужат есенни мухи, някъде далеч се обажда клопотар на невидимо стадо.
Скоро пътеката се превръща в тясна дъбова алея. Гористите скатове приближават изведнъж, встрани червенеят дрянове, отрупани с плод, ветрец размърдва високата папрат. Надписите зачестяват, ето хижата. После алеята минава ту по единия, ту по другия бряг на шумлив поток, гората става по-гъста, една арка се изпречва неочаквано, пътеката става полегата и още по-зашумена, един бял паметник лъсва в долчинката, тръпка полазва по снагите ни: Оборище!
„… Може би след време, когато Оборище стане известно, да полюбопитствува някой по-даровит изследовател, който ще опише това свещено място с подобаващите му подробности… а сега нека читателите се задоволят и с моите скромни сведения“ — бележи авторът на Записките1. Половин век мина, откак той написа тая възторжена поема за народа ни — равна по страстност и по размах само с историята на Паисий, — но и до днес не се е родил „по-даровит изследовател“, и до днес ние гълтаме ненаситно, като вода на балкански вир, буйната поезия, плътна, жива, неукротима в своя дълбок патос, на неговите „скромни сведения“.
Слънцето с мъка се промушва между стволовете, хвърля петна в дола, лъщи по игривата вода на Панова. Две-три гнили хралупи, няколко стари бука, един столетен габър и гъсти младоци наоколо правят мястото още по-прикътано и глухо. Никакво птиче, никакъв звук освен кроткия ромон на реката. Няколко безшумни гущерчета мърдат по припеците. Дъх на топла влага, на усойна гора, на памтивековен сън виси във въздуха.
Така е било навярно и дотогава, до ония — единствени — шест дни през далечния, кървав и ослепителен април. Оттогава тая долчинка на горските пастири става вече Оборище. Те са били тук — шестдесет и пет души, заклети на смърт и живот. Между тях няколко апостоли. И един предател. Както е винаги. Така подвигът е напълно завършек. Като някогашните славянски племена, които заседаваха в горите, те се събраха под вековните буки с ясното решение да създадат от един народ — държава. Отде бяха всмукали тия кротки, безкнижни люде толкова просветена мъдрина, такава човечност и чувство на божа справедливост, толкова страстна обич към свободата и такава ненавист към всяка тирания, па била тя и тиранията на техния любим вожд? Не е ли това дошло още с майчиното мляко, укрепено от безначалния труд върху корава земя, дето всеки е брат на другия?