„Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа… Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде!“ — заявява гордо авторът на Записките.
Сега ония дни отдавна са отшумели, превърнати в легенда, нереална, както всички легенди. Възлегнат, с карабина на рамо, мургавият, простодушен пазач на мястото довършва разказа на своя дядо, един от верните хора на войводата. После почва за гората, за страшната самотия на зимните нощи. Млъква за миг, усмихва се неочаквано и посочва: „Хе там, до оня камък, идват да пият вода сърните…“
Долът потъва в сянка, само върховете на буките се полюшват, позлатени от залеза. Оборище се приготвя за сън. Тишината става още по-плътна, обгръща всичко, като че цялата вселена се е прибрала в това място. Остър хлад иде от усоята. Нарамваме отново раниците и излизаме като в сън. Долу, в малката равнина, е още светло. Слънцето се е скрило вече, на запад небето е зеленикаво и студено. Бисернобели облачета са замрели насред път, неусетно се разнищват на перца, на сребърни конци и се стопяват после в модросивите пластове на изток. В стъменото поле изпълзява приглушено песента на щурците. Мракът постепенно поглъща нещата. Едно куче лае надалеч припряно и радостно. Пред колибата на крайпътен бостан пламти огън, мърдат сенки, иде мирис на запалена слама и тор. После на завоя изчезва и това.
1930