Трябва да беше чул Хан зад себе си — движението на пръстта и полъха на въздуха, но с нищо не показа това, когато тежестта на тялото му се стовари върху острието на ножа. Обръснатата глава на войника се килна назад и очите му срещнаха очите на Хан. В погледа му се четеше странно неудобство, стеснение от внезапната интимност с човека, покрит с мръсотия. Не можеше да осъзнае, че първият удар не е пронизал сърцето му, нито пък е засегнал гръбначния му стълб, и че втори удар няма да има. Хан го остави да се свлече на земята и в миг го лиши от манерката, оръжието и амунициите му. Закани му се с пръст, а след това го сложи пред устните си. Войникът го изгледа ужасен, ала успя да кимне.
Ясур се приближи откъм своето скривалище и приклекна. Бяха скрити от войника над тях, който беше започнал да вика другарите си, повтаряйки едно и също име. В гласа му прозвуча тревога, която се разнесе нагоре и надолу по войнишката редица и скоро всички подеха виковете. Хан хвърли още един поглед на войника и го сръга с пистолета по начин, който не можеше да остане неразбран. Обърнаха се и се закатериха, като заобикаляха големите гъсталаци, за да вдигат възможно най-малко шум.
Изминаха минута-две и адът се отприщи. Войниците откриха ранения си другар и тръгнаха нагоре по ската, стреляйки по всички посоки. Хан си припомни старата максима за водене на бойни действия в планински терен — бягството винаги е за предпочитане от боя. С дълъг опит в бягствата из планините, той ускори крачка и изолира съзнанието си за болката, която щеше да дойде с изтощението. Изкачиха се на около сто и петдесет метра право нагоре, но не след дълго Ясур вече го умоляваше да забавят темпото. Беше хвърлил всичките си сили преди това, спринтирайки нагоре по пътя. Хан обгърна кльощавото му тялото с ръка и усети бързите контракции на гърдите му и препускането на сърцето му. По него буквално нямаше нито мускулче, нито тлъстина. Той подпъхна ръка под мишницата му и го повлече нагоре по ската. Дъхът на палестинеца хъхреше в ухото му. Изминаха още петдесет метра и се закатериха по някакви камънаци. Дърветата пред тях изтъняваха до пасбището, където бе видял стадата добитък. Спомняше си, че отвъд пасбищата бяха скалистите чукари, чиито сенки бе забелязал, докато лежеше на полето. Това означаваше, че са стръмни, от което обаче не следваше, че са непроходими.
Обърна се. Ясур се бе свлякъл на колене и тихичко кашляше слуз върху камъка. Очите и носът му течаха, а кожата му бе посивяла. Медикът в Хан предположи, че това не са сълзи, а някаква форма на алергична реакция, вероятно причинена от полените или листата, с които беше покрит. Ала когато прихвана главата му и го погледна в очите, диагнозата му се промени. Ясур имаше атака на астма и показваше всички признаци на сърдечна недостатъчност. Хан го претърколи по гръб и започна да му прави дишане уста в уста, след което ритмично притисна гърдите му около дузина пъти. Палестинецът се закашля още веднъж и започна да диша по-леко, но очите му говореха, че той знае точно какво се случва и че е преживявал такива пристъпи и преди. Хан провери пулса му — сега по-редовен, и повдигна главата му, за да му даде да отпие вода от войнишката манерка. Тогава чуха войниците, които си проправяха път нагоре по хълма. Той завлече Ясур обратно зад скалите, така че да не се вижда, и пропълзя по корем, за да надникне над ръба. Бяха четирима, а малко по-надолу по склона се приближаваха още трима, но явно нямаха желание да се катерят: току спираха, бършеха чела и псуваха.
Той провери предпазителя на АК47, увери се, че може да свали пълнителя при необходимост, и се прилепи към скалата с лице, отпуснато върху полирания дървен приклад. Докато чакаше, мислите му прескочиха към първите мигове на днешния ден и той с тъга осъзна, че каквито и планове и надежди да таеше за бъдещето, това бе жребият в неговия живот. Това бе неговата съдба — покрит с нечистотии и пот да чака в засада, стиснал смъртоносно оръжие в ръка.
Зад него Ясур издаде сърцераздирателна серия от гъргорения и стомашни спазми. Хан се безпокоеше за спътника си, но сега не можеше да си позволи да се обърне. Той го побутна лекичко по рамото с ботуша си и това сякаш го усмири. За момент промяната в посоката, от която долитаха гласовете на войниците, го накара да си помисли, че са се отказали или са поели по пътеката вляво, но внезапно ги чу точно под себе си. Придърпа се напред и повдигна ръце, така че да насочи оръжието надолу, над ръба на скалата. След първия откос се надигна и видя, че е улучил някои от първата група в краката. Войниците паднаха назад, без дори да разберат откъде идват изстрелите. Един от тях се окопити и стреля по посока на скалите, много далече от целта. Хан се промъкна, погледна крадешком и натисна спусъка. Войниците се затъркаляха надолу по склона. Нямат нищо против да избиват невъоръжени мъже на открито, помисли си той, но истинската битка не им е по вкуса. Той стреля, смени пълнителя и стреля отново. Нямаше и следа от тях, въпреки че чу едного да скимти като паленце, загубило се в гората. Той се обърна и пропълзя обратно до Ясур. Облегна се на скалата, все още загледан в друга посока. Докосна го по рамото и каза, че трябва да вървят. Ще се справи ли? Разтърси го и като не усети живот, преобърна палестинеца по гръб.