Част от пъзела можеше и да почака, ала операцията, каквато се оформяше дотук, бе внушителна. Да събереш дванадесет човека от всички краища на света на „Хийтроу“, всичките с редовни визи в паспортите си, а след това да извършиш перфектно контролирана размяна, изискваше невероятно планиране. Човекът, който бе ръководил операцията, е трябвало да се свърже с всеки от мъжете в момента на пристигането им. Тя осъзна, че именно поради това трима от заподозрените бяха заснети да разговарят по мобилните си телефони още докато слизаха от самолетите. Водещият операцията също така е трябвало да се увери, че мъжете няма да стигнат до тоалетната вкупом, по едно и също време. Участник, пристигнал с някой от ранните полети, можеше да привлече излишно внимание към себе си, мотаейки се из коридорите. Така че по-рано пристигналият е бил изолиран, най-вероятно в някое от заключените багажни отделения, до пристигането на човека, с когото е трябвало да се смени, и едва тогава е бил вкаран в схемата.
Оставаше само един въпрос, на който искаше да си отговори, преди да се върне в Лондон, за да напише доклада си до Спелинг. Щеше да й достави удоволствие.
Върна се в залата за пристигащите, купи си чашка кафе и застана под информационните табла. Делничният ритъм на „Хийтроу“ набираше скорост. В следващите петнадесет минути се очакваха четири полета, групички от посрещачи опасваха изхода на митницата, който вече бе ограден с въжета.
Забеляза, че шофьорите на лимузини и служебни автомобили сякаш инстинктивно разбираха кога самолетът е кацнал и пътниците ще започнат да излизат от митницата. Често те се появяваха на изхода към паркинга едва с няколко секунди аванс. Попита един мрачен мъж, който здраво стискаше табела с името на пристигащ пътник и посръбваше от кафето си, как го правят.
— Професионална тайна — отвърна й той, духайки над кафето си. — Летището се вижда най-добре от последния етаж на паркинга за този терминал. Видиш ли самолета да се приземява, се изнасяш на първия етаж на паркинга, а после ти остава около половин час чакане. Струва си да го знаеш, ако вършиш това три пъти седмично.
— Ами ако е претоварено? — поинтересува се тя.
— В пиковите часове се чака четиридесет-петдесет минути — отвърна й шофьорът.
Херик би могла да се върне в стаята на охраната, доволна от това, че е напаснала всички неясноти около операцията, но натрапчивата й упоритост не й даваше мира — винаги можеше да се открие още нещичко, стига да се увериш със собствените си очи. Няколко минути по-късно стоеше на отворената тераса на последния етаж на паркинга заедно с тълпа зяпачи. Известно време наблюдава самолетите, чудейки се на хората, които ставаха толкова рано сутрин, за да се прехласват по най-обикновени „Джъмбо Джет“-ове, след това хвърли око на някакъв тип с набола брада и го попита дали през цялото време това е най-доброто място за наблюдаване на самолетите.
— Не през цялото време — отвърна той, без да отмества очи от една рулираща към терминала машина. — Точно в три следобед сменят пистите. Пистата за излитане става писта за приземяване и обратно. Тогава пресичаме през втори терминал и гледаме от терасата.
Мислеше да го попита дали е забелязал някой да се държи странно по-предишния ден, но размисли. Специалният отдел щеше да се заеме с подробностите по-късно.
Отдалечи се към центъра на почти празния паркинг — на такова разстояние, че да не се надвиква със зяпачите, и набра дежурния във Вохол крос.
Беше седем без петнайсет сутринта. Айзис усети, че е много гладна.
4
Тишина. Нито думичка от кабинета на шефа, нито дори намек, че докладът й е бил обсъждан от Междуведомствената разузнавателна комисия, която — Херик знаеше това — заседаваше по четири пъти на ден след смъртта на Норкуист. Дори и хората от отдела по антитероризъм, които не се скъпяха на разточителни, често незаслужени комплименти, мълчаха. Долф, Cap и Лапинг вдигнаха рамене и се върнаха към обичайните си задължения.
— Майната им, Айзис! — успокои я Долф. — Следващия път ще си останем в кръчмата. — Cap помъдрува над положението и предложи израза „институционален аутизъм“, а после се върна към картата на Узбекистан.
Херик не се предаваше лесно. Тя не разбираше защо не бе предприета незабавна операция за издирването на мъжете, чиито образи се бяха мярнали в охранителната система на „Хийтроу“, преди да се разсеят в мрака. Всеки можеше да разбере, че тези мъже бяха вкарани в Европа със специална цел, и по-точно за извършването на терористичен акт, а следата изстиваше с всяка изминала минута.