— Съжалявам, но нямам време — отвърна Олинс почти механично, но забеляза, че нещо при нея не е наред. — Да, със сигурност може. Има един бар две преки по-надолу. Там ще пийнем. Може и да хапнем. Той я хвана под ръка и я поведе към таверна, О’Хенри“ на 38 — ма улица. Небето над тях притъмня и тъкмо влязоха, когато започнаха да се сипят едри капки дъжд по тротоарите. За миг спря да вали и по покривите на колите зачука градушка. Преди да напуснат Пето Авеню, Херик вдигна поглед към окъпаната в светлини Емпайър Стейт.
В бара тя сложи ръце на уста, за да контролира притока на кислород.
Олинс я погледна загрижено.
— Знам какво ти е. И аз страдах от това преди две години. — Тя го погледна със съмнение. — Имаш пристъп на паника — каза той. — Искаш ли да ти покажа едно упражнение за дишане? — Той не изчака отговора. — Затвори си очите. Запуши си едната ноздра и вдишай, като броиш до четири. След това запуши и двете и задръж до дванайсет, след това брой до осем и издишай през ноздрата, която първоначално си запушила. Разбра ли?
Тя започна да се упражнява, докато Олинс поръчваше скоч и диетична кола. Когато донесоха питиетата, тя спря.
— Продължавай така десет пъти — каза той, усмихвайки се. — След това ще говориш.
Накрая симптомите й изчезнаха, въпреки че все още усещаше тежест в ръката си, а краката й бяха като желе. Тя отпи от скоча, разтърси глава и се плесна по бузите.
— Слушай — каза Олинс — Знам как е. Работата ни е такава, че никога не си почиваме, нито можем да спим нормално, ядем боклуци и накрая се побъркваме.
Тя кимаше. Накрая намери сили и отново повдигна въпроса за посещението в Емпайър Стейт.
Олинс се поколеба.
— Добре, защо не. Какво точно искаш да видиш? Били сме там безброй пъти, а когато разбрахме, че Лоз е загинал, запечатахме мястото.
— Никога не знаеш какво ще откриеш. Това го разбрах през последния месец. Зад всяка стена има по нещо.
Барманът им даде нечий забравен чадър и те побягнаха в дъжда. Температурата беше паднала рязко, а по улиците имаше следи от градушката. Когато стигнаха до Емпайър Стейт, Олинс избута тълпата от туристи, които чакаха на опашка, за да се качат до обсерваторията.
— Има светкавици. Обсерваторията е затворена — осведоми ги охраната.
В лобито Олинс се здрависа с охраната, размениха няколко думи за метеорологичната служба. След това се качиха с асансьора на 64 етаж. Олинс оправи косата си и изтърси капките дъжд от дрехите си.
— Трябва да знаеш, че мога да остана десет или петнайсет минути, след което се връщам за среща в офиса.
Тя измрънка нещо и му благодари. Вратите се отвориха. Олинс се обърна наляво и с бързи крачки се отправи по коридора към северното крило на сградата. Нямаше никой наоколо и като минаваха покрай вратите на стаите, можеше да чуят само как звънят телефоните или просто някакви гласове.
— Повечето от офисите все още не са дадени под наем — каза той, докато размахваше ръка наляво-надясно. — Или са твърде малки, или твърде големи, или пък няма достатъчно светлина в тях. Условията не са толкова добри. В тази сграда винаги става голямо течение.
Стигнаха до една врата, на чиято табела пишеше „Д-р Сами Лоз“. Олинс извади джобното си ножче и малки клещи. Той преряза връвта, която минаваше от дръжката на вратата до пиронче на касата. Там висеше бележка, на която пишеше: ФБР — НЕ ПРЕКЪСВАЙ ЛЕНТАТА. Използва два ключа, за да отвори вратата, бутна я и влязоха вътре. Херик се озова в студена, безупречно изчистена чакалня с кушетка, няколко стола и бюро.
— Какво е станало с рецепционистката? Разпитвал ли си я? — попита тя.
— Да, но не ни помогна особено.
— Тя запозната ли е с другата част от живота му? Сделките в Трибека, сключени от Туелвър Истейт Корпорейшън, или за Дрю Ал Махди?
Той поклати глава.
— Ние не знаехме за това, когато разговаряхме с нея, но предполагам, че не е знаела. Тя е съвсем обикновена самотна майка от Бронкс. Добре изглежда, но няма образование.
— Мога ли да говоря с нея?
— Да. Може би утре.
Херик мина през кабинетите. Отвори вратата на банята и съблекалнята, до които имаше достъп от чакалнята, и се върна в стаята, където Лоз бе работил. Имаше скъп стол и маса от кипарисово дърво, по стените бяха закачени анатомични схеми на човешкото тяло, а на една етажерка имаше пластмасови модели на различни стави. Цветето до прозореца беше увехнало, а рафтовете в банята бяха празни, но самото място изглеждаше така все едно Лоз е бил тук преди половин час. Тя взе телефона от чантата си и се обади на Харланд, без да съобрази, че в Лондон беше 11.30 вечерта.