— Добре тогава, хайде да разгледаме — каза Ева и взе чантата си.
Бурята се беше приближила и светкавиците осветяваха прозорците и полираният под. В коридора, докато разглеждаха номерата на офисите, се чуваше само звукът от стъпките им и бръмченето на климатичната инсталация. След като завиха по един от големите коридори в северната част, звънецът на асансьора звънна и те чуха вратите му да се отварят. Двете инстинктивно се върнаха в коридора, който току-що бяха претърсили. Херик забеляза очите на Ева, които се опитваха да разпознаят новото присъствие на изоставения шестдесет и четвърти етаж.
Те изчакаха. Крака с тежки обувки ги приближаваха — това беше масивна целенасочена походка на мъж, който явно не познаваше етажа добре. Чуха го да спира на три пъти и да оглежда номерата на вратите.
Ева надникна от ъгъла.
— Спокойно — прошепна тя. — Мисля, че това е куриер, който търси някой офис. — После се провикна — Може ли да ви помогна с нещо?
— Не, всичко е наред — гласеше отговорът. На Херик не й беше нужно да види човека, за да познае кой е. Той беше само на няколко крачки от тях и нямаше къде да се скрие.
Дрехите бяха същите: шал, увит небрежно около врата му, избелялата му риза имаше нужда от гладене, сините му дънки бяха смачкани и увиснали. Единствената му връзка с градския пейзаж беше тъмносиньото яке.
— Това е Ланс Гибънс от ЦРУ — натъртено произнесе Херик като отговор на питащия поглед на Ева. — Срещнахме се в Албания. Господин Гибънс е привърженик на идеята за получаване на информация чрез изтезания.
— Стига с тези глупости, Айзис. Знаеш, че бях прав за Хан.
— Вече няма почти никакво значение — отсече Херик. — Какво правиш тук?
— Бих ти задал същия въпрос, но вероятно няма да получа конкретен отговор — отвърна й Гибънс.
— Ние преглеждаме офисите на доктор Лоз с разрешението на ФБР — каза Ева спокойно. — Вие със същата цел ли сте тук?
— Госпожо, последният път, когато видях тази особа — той посочи Херик, — мръсницата забоде игла в ръката ми, което ме извади от релси за три дни и три нощи.
— Заслужи си го — каза Херик и се насочи към асансьорите. — Ти не видя какво сториха твоите приятели на Хан, но аз видях и беше отвратително.
— И така, какво правите тук — попита Ева.
— Търся някого.
— Кого?
— Това не е ваша работа.
— Може би можем да си помогнем взаимно — настоя Ева. — Кой офис търсите?
Гибънс отвърна, че не разполага с номер.
В този момент Херик беше влязла в малка чупка, която беше продължение на главния коридор в южната част на сградата. Тя погледна нагоре и видя номера 6410.
— Намерих го — извика тя. В най-далечния край намериха вратата. Херик се наведе и допря ухото си до нея. Не се чуваше шум. Гибънс я помести настрана и сложи карта в процепа на ключалката, но след минута опитите му да отвори вратата се провалиха. Той отстъпи назад и ритна по ключалката. Пак не успя. Тогава се отдалечи, подготви се да изблъска вратата с цялото си тяло, но беше спрян от глас, идващ от северния коридор.
— Хей, ти! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Появи се силует на пазач в униформа. Херик видя очертанието на пистолет, след което чу поставянето на заглушител. Но изкривената походка на приближаващия в мрака мъж беше нещото, което я накара да си мисли, че за втори път този ден вижда призрак. Преди да може да види лицето му, мъжът каза:
— Хванахте се на въдицата.
Беше Фойзи.
Херик се помъчи да асимилира ситуацията, докато Гибънс очевидно нямаше такъв проблем.
— Това е малкото копеле, което преследвам от Египет.
Ботушите на Фойзи изскърцаха последните няколко крачки и лицето му се видя.
— Видях те на улицата да си купуваш сладолед — невинно рече Айзис.
Фойзи й се поклони.
— Упорита, както винаги, госпожице Херик. Аз смятам, че отварянето на врата е най-лесно с подходящия ключ, не мислите ли? Готово — каза той. — Сега, дами, отстъпете настрани и аз ще отворя вратата за всички нас. — Той размаха оръжието си пред тях.
— Господин Гибънс, може би вие бихте искали да водите?
Вътре Фойзи светна лампата. Влязоха в празната Г-образна стая с бюро в ъгъла. Всичко освен сивия килим беше бяло.
— Добре дошли в 6410 — каза Фойзи, опирайки пистолета в гърба на Гибънс. — Бихте ли се преместили до най-далечната врата да ви запозная с домакините? — След това той сякаш промени мнението си — Но, разбира се! Все забравям, че хората на ЦРУ не ходят никъде без оръжие. — Той бутна Гибънс, извади пистолета от задната част на колана му и го сложи в джоба си. — Как охраната ви е пуснала в сградата с това? — каза той с неодобрение. — А вие, дами, бихте ли изпразнили чантите си ей там?