Не стъпка огъня веднага, а примъкна няколко плоски камъка отгоре му и се настани в обсега на светлината, за да прегледа снопчето документи на палестинеца. Сред книжата имаше няколко карти за самоличност с различни имена. Най-често повтарящото се име беше Ясур ал-Яхез и на всички карти беше снимката на мъртвия палестинец. Повечето от картите бяха с изтекъл срок на валидност. Беше убеден, че все някъде сред документите, повечето от които на арабски, ще открие и адрес. Когато ги преведеше, щеше да пише на роднините на Ясур и да им разкаже какво се бе случило. Мисълта за смъртта на мъжа, който се бе борил толкова силно за живота си, не го бе напускала през целия ден. Както се бе случвало и преди — с хората му в Афганистан — изпитваше силно чувство на отговорност пред роднините на загиналия. Малко по-късно измъкна камъните от огъня и ги нареди в редица, като ги вкопа така, че да се изравнят с повърхността на земята. След това изрина жаравата, зарови я и разстла постелята на мястото на огъня и по дължината на нагорещените камъни. Беше научил този номер през първата си зима в Афганистан. Да легнеш върху земя, нагрявана в продължение на няколко часа, бе далеч по-ефикасно от това да спиш край огъня. Горещите камъни отдолу ще ти държат топло през цялата нощ, или поне дотолкова, че да заспиш.
Събуди се на зазоряване и бързо събра нещата си. Беше на около седемстотин метра над селото. Над планината се спускаше лека мъгла. Като отиде да погледне надолу, забеляза военен камион, спрял на мегдана в центъра на селото, и фигурки, скупчени около него. Можеше и да не значи нищо, но от друга страна, беше много вероятно старицата да го е издала и откраднатата храна да е добавила достоверност към историята й. Дръпна се назад, без да се интересува от повече подробности и се спря на тактиката си от първия ден — силен марш напред, отвъд представите им за възможно. Горещината на деня напредваше, а единственото, за което не беше помислил, докато тършуваше из селото, бе да попълни запасите си от вода. Щеше да му се наложи да икономисва малкото, останало в манерката.
След половин час се появи хеликоптер и описа кръг над селото. Видя по склона на планината да се изкачва войска. Тези бойци бяха в много по-добра форма и доста по-бързи от войниците, които го бяха преследвали преди два дни, и той изчисли, че ако остане на място, ще го достигнат за по-малко от час. Въпреки това би било самоубийство да не подбира внимателно маршрута си, като се имаше предвид близостта на хеликоптера.
Чакаше, скрит под някакви храсти, и веднага щом вертолетът обърна, спринтира към група борове и забърза нагоре по склона. Тичаше с автомата в едната ръка и вързопа с храна, пристегнат на гърба му с ремъка на оръжието. Стигна до открито пространство и реши да се насочи към една скална издатина на около стотина метра пред него.
Сигурно нещо бе привлякло вниманието на пилота. Машината се гмурна надолу и възви над хълма, насочвайки се към него. Хан се хвърли под туфа храсти вдясно, претърколи се по гръб, промуши дулото на автомата през листака и бързо го насочи към опашната перка на хеликоптера, още щом тя попадна в полезрението му. Но вместо да застане над храстите, машината ги подмина. Хан отри потта, която се стичаше по челото му и сръбна глътка вода от манерката. Не виждаше почти нищо, но по ритмичното бумтене на двигателите прецени, че хеликоптерът е зависнал на голяма височина в позиция на около хиляда метра северно от него.
Той отново прокара ръкав през лицето си, избърса очите си и пое в кристалната яснота на деня. Слънцето бе вдигнало мъглата и напичаше земята толкова силно, че въздухът бе изпълнен с аромати на билки.
Обърна очи към линията на небосвода, очертана от ръба на скалната козирка. Една-две дръгливи овце се бяха появили отнякъде и надничаха над отвесната скала. Останалите животни от стадото също се присъединиха към тях, очевидно подплашени от хеликоптера. С едно внезапно движение те се изсипаха от скалата и се приземиха коя по корем с навирени встрани крака, коя на хълбок. С мъка се изправиха и препуснаха към боровата горичка. Изтрополиха край него като придошла река. Стадото бе последвано от две кучета и овчарче, които останаха на ръба на скалата. Момчето крещеше и размахваше дървена сопа. Хан забеляза, че около гърдите си пастирчето носеше навито на руло одеяло и от кръста му висяха толкова шишета и тигани, че дрънченето им почти заглушаваше чановете на стадото. Докато момчето се тътрузеше надолу по скалата, единият ъгъл на платнената му бохча се развърза и от нея се посипаха стегнати снопчета билки. То я захвърли и затича след овцете, без да забележи ботушите на Хан, които се подаваха изпод храстите.