Херик промърмори, че според нея нещо вече се случва, но ги държат настрана. Долф си замълча.
— Спекли са се — продължи той, — направо са се сгънали на две от напъване. Трябва им едно шибано яко сране.
— Не бъди простак — направи гримаса Херик.
— Не можеш да отречеш, че има нещо странно в цялата работа. — Долф замълча и огледа останалите посетители на заведението, повечето младежи. — Погледни навалицата — обади се пак. — В тази стая няма човек, който да изкарва по-малко от нас, включително келнерите. За чий го правим?
— От суета? — предположи Херик.
Долф се ухили:
— Точно затова те харесвам, Айзис. Схващаш картинката.
— Смяташ ли, че странното настроение в службата има нещо общо с това, че шефът е пътник?
— Може и да има.
— О, я стига! Казвай, за Бога! Искам да знам мнението ти.
— Казвам — засмя се тя, — но това не е най-доброто място в случая.
Известно време Долф наблюдава келнера, а след това блуждаещият му взор се върна на Херик.
— Добре тогава, кажи нещо за себе си. Какво стана с твоя човек, академика?
Тя сви рамене. Брюър, на вид мекушав учен, се бе оказал начеващ пияница, хитрец от Корниш, момче от работническата класа, склонно към пристъпи на отчаяние и глупост.
— Намери си по-добър събеседник от мен — каза тя, — пък и не харесваше работата ми…, изчезванията, тайнствеността. Чувстваше се отхвърлен.
— Каза ли му с какво се занимаваш?
— Не, но той се досети. Струва ми се, че отначало това го привличаше.
— Ами баща ти? Одобряваше ли го?
— Не каза.
Долф поръча вино.
— Знаеш ли, че посещавах лекциите на баща ти? Нашият випуск беше последният, който имаше шанс да научи нещо от Мънро Херик. Много впечатляваше. Повярвай ми, никога не бих издържал онзи ужас на Балканите, ако не беше той.
— Да… Когато ме приеха, вече не преподаваше.
Долф я наблюдаваше. На отпуснатото му красиво лице бе изписано съчувствие. Докато той избираше виното, Херик си даде сметка за изключително острия му интелект, който се криеше зад фасада на леност.
— Често си мисля за теб — каза й той. — Чудя се как я караш.
— Никак, Долф — повдигна рамене тя, — просто шибана работа. Смятам да приема назначението в Кайро.
— Трябва да се поотпускаш от време на време. Да се позабавляваш.
Тя изви отегчено нагоре очи, знаеше какво следва.
— Да, трябва — отвърна Херик. — Точно затова ще приема Кайро. — Усмивката й трябваше да сложи точка на темата.
Той постави ръка върху нейната:
— Виж, неудобно ми е да ти го казвам, но аз наистина те харесвам, Айзис. Наистина! Смятам, че ти си жената за мен.
— Аз също те харесвам, но няма да спя с теб. — Тя потърка ръката му върху своята още малко, после внимателно я отстрани.
— Жалко — навъси се той. — Сигурна ли си?
Тя кимна.
— Изпускаш гукането след това. Всички момичета се връщат заради него.
— Долф, идеята да съм просто една бройка от купищата момичета, които слушат бълнуванията ти, едва ли е съблазнително предложение.
— Мамка му, толкова си задръстена! Може би трябва да го направим сега…, имам предвид гукането.
— Стига да можеш да гукаш дискретно.
— Отпусни се, Айзис. Точно това е целта на гукането. — Долф допи виното в чашата си и се усмихна накриво. — Твоят приятел, човекът в книжарницата, правеше интересни неща с компютъра си.
Херик остави чашата си и се вгледа в играещите черни очи на Долф.
— Можеш ли да говориш за това сега?
— Разбира се. В скрийнсейвърите му има записана фраза от роман. Всъщност има само един скрийнсейвър — аквариум с плуващи рибки. Знаеш го…
Тя кимна утвърдително.
— Само че неговият аквариум е различен. В него се съдържа таймер, който отмерва период от време, след което изпраща информация.
— В картинката има скрит образ?
— Не съвсем. Ето как става: влиза в компютъра си сутринта и автоматично зарежда скрийнсейвъра — същите шарени гупии, същите змиорки и същия ухилен октопод. После, след половин час, може би след час, може би след два — интервалът се променя според деня от седмицата — той кликва върху една от гупиите и съобщението се изпраща от скрийнсейвъра в предварително приготвен файл на твърдия му диск. Разполагаш само с няколко минути, за да го прочетеш, след това се разпада.
— Откъде изкопа това?
— Един приятел от службата, играем покер заедно. Свестен е, макар че е пълен провал на карти.
— За какво му е да споделя нещо такова с теб? — Тя понижи глас. — Това е поверително.