— Тази работа с остаряването не е много забавна. От седенето тук не си чувствам краката. Ще трябва да се пораздвижа.
Тя му помогна да стане. Твърдата му сива коса се бе изправила от вятъра, безгранична обич замъгляваше очите му.
— Знаеш, че не мога да спра да преоткривам майка ти в теб. Изминаха двадесет и четири години от смъртта й, но няма и един ден, през който да не съм мислил за нея. А сега виждам теб на възраст, толкова близка до възрастта, на която тя почина… Страхувам се за теб, Айзис. — Той замълча и я погледна, сякаш се оправдаваше. — Старческа паника, знам. Но мисля, че имам достатъчно причини да се безпокоя.
— Стига, татко. Може и да приличам на мама, но отвътре цялата съм твоето „аз“ — твърда и практична.
— Ще ти се наложи да си много твърда и много практична — почти разгневено й отвърна той. — Не губи концентрация нито за миг.
Тръгнаха обратно към Хоуплоу хауз по по-дългия път. Често поспираха и баща й си откъсваше стръкчета от живия плет край пътя или си остъргваше парченца мъх от дърветата.
— Смятам да се заема с някои изследвания върху лишеите — заяви той, — както и върху нощните пеперуди, които се преструват на лишеи. Срещат се все по-рядко и това е защото маскировката им е подходяща само за една ситуация. Лишеите изчезват с цялото това замърсяване и пеперудите изпъкват като възпален палец. Така че край на нощните пеперуди. Това е пример, който трябва да помним. Трябва да можеш да приспособяваш прикритието си.
— Татко! Обучавали са ме!
— Да, така е — рязко й отвърна той.
Върнаха се в Хоуплоу хауз и баща й изчезна в кабинета си, където стръкчетата, парченцата и късчетата, събрани по време на разходката, бяха сложени за мумифициране в памучен плат. По-късно се появи, стиснал кастронен плик.
— Открих това оня ден — каза той. — Реших, че трябва да го вземеш. Не мога да го открия от години.
Тя отвори плика и вътре откри стара черно-бяла фотография в рамка, на която бяха с майка си — превити от смях под слънчевата светлина на един отдавна отминал следобед.
8
Биеха Хан, без да се стараят особено, просто между другото, като естествена част от ежедневието в ареста. Това му вдъхваше надежда по един превратен начин. Докато седеше окован за стола в стаята за разпити на първия етаж и слушаше играта на децата в слънчевия двор отвън, той си мислеше, че ако полицаите го смятаха за важна птица, то те щяха да се постараят да го предадат на по-висшите инстанции без сцепена устна, подуто око и натъртени ребра.
Полицейският капитан, мъж на име Немим, си бе тръгнал. Хан седеше почтително и бездиханно и се надяваше, че изглежда усмирен. Горещият следобед се точеше бавно. Един самотен полицай седеше на стола си и подпираше стената. В скута му лежеше стара карабина 303. Хан си помисли, че сигурно щеше да успее да го надвие, ако съумее да ги убеди да махнат — примерно за молитвата — белезниците му и след това да се прехвърли през прозореца в двора. Но после накъде? Нямаше сили да бяга. Бе уловил отражението си в огледалото на полицейската камионетка на идване и едва разпозна себе си в изнемощелия образ. Изглеждаше обречен, също като бедните пакистанци на шосето. По-добре да потърпи още малко, да поеме някаква храна, да поспи и да обмисли план.
Капитан Немим се върна с тесте документи и отворен тефтер в ръце и сложи край на обсъжданията с неговото вътрешно „аз“. В изражението му се бе появила нотка на живо любопитство. Хан разбра, че капитанът вижда в негово лице благоприятна възможност, дар от съдбата за един офицер, който говори английски и таи амбиции, много по-големи от поста му на началник на управление, запиляно из планините.
— И така г-н Хан, а може би г-н Ясур? Как да ви наричаме?
— Хан, г-н Хан.
— В такъв случай, защо носите тези документи на името на г-н Ясур?
— Г-н Ясур умря, докато ни преследваха македонските сили за сигурност. Взех вещите му, за да мога да уведомя семейството му, когато съм в безопасност.
— А, да, група терористи, екзекутирани от македонците. С тях ли бяхте?
— Да, а също и Ясур. Но ние не бяхме терористи. Трябва да ми вярвате. Той беше палестинец. Беглец. Умря от инфаркт по време на бягството ни.
— Естествено, ние албанци сме свикнали с тези истории за терористи. За македонци и гърци ние всички терористи, така че не им вярва на приказки. Но според македонска армия на шосето имало осем терористи.
— Точно така. Просто търсехме работа. Искахме да отидем в Гърция. Мъжете, които бяха с мен, са невинни до един. Никой не носеше оръжие.
— Но, г-н Хан, вие не разбира какво говоря. Може би нарочно?