В миналото може и да се е молил на Аллах. Сега дори не се сещаше за това. След цялото това време на свещена война, западняшкото в него взимаше връх. Оставяше пустошта и варварщината зад себе си и приемаше отново предишното си име — Карим Хан, а с това и надеждата да открие младия студент по медицина, който пиеше алкохол и любеше, и очароваше, но който вече не изпитваше страхопочитание и боязън от Пророка заради това. Не че вярата го бе изоставила, но сляпото упование в саможертвата си бе отишло и сега той щеше да разчита на себе си, а не на Божията воля.
Изкатери се на пътеката и забеляза купчинките клонки, които се бяха натрупали в коренищата край пътя, довлечени предишния ден от дъждовните води. Буболечки се хранеха с удавени в бурята насекоми. Из прахоляка на разронената по пътя скала проблясваха парченца кварц. Всичко тази сутрин изглеждаше красиво и хармонично и той почувства да го залива вълна на оптимизъм. Побиха го тръпки, като си помисли за думите, отвели го на война: „Аллах ще удостои с по-висок сан тези, които се бият с богатството и с живота си — от другите, които си стоят по домовете“.
Край с това. Край на кланетата. Край на хаоса.
Каквито и мисли да го занимаваха, той все пак бе ветеран и способността му да продължава напред на празен стомах не бе намаляла. Скоро видя изоставащите от групата, която се бе придвижила напред. Разбира се, това бяха неговите приятели — двамата пакистанци — както винаги на опашката. И двамата бяха много слаби и явно на ръба на възможностите си. Бяха на път вече девет месеца. Тръгнали от едно планинско село в Северен Пакистан, преминали в Иран, а след това вървели до турската граница. Повечето от парите си загубили, когато някакъв мошеник им обещал преминаване в Гърция и гръцки визи, но все пак им останали достатъчно, за да стигнат до България. Пред тях вървяха турчинът Мехмед и арабите: йорданец на име Мюмим и палестинец от Ливан, който се беше представил като Ясур. Далеч напред бяха тримата кюрди: младежът, който му бе дал ментов чай, чичо му и приятел от селото на чичо му. На тях им бе обещана работа в Атина и бяха пътували само няколко седмици. Бяха най-свежите в групата и бе явно, че се чувстват ненамясто сред тази сбирщина от скитници, които биваха тормозени и гонени от държава в държава и които понякога падаха дотам, че да ядат листа и червеи, за да оцелеят.
Високо в пасищата над тях Хан забеляза един или двама от местните, които бавно се местеха заедно с добитъка си. Немузикалното дрънчене на кравешки чанове се разнесе над долината. Беше доволен, че групата му не върви в пакет, защото това винаги предизвикваше подозрения. Трябваше да са особено внимателни с местните, особено в тази страна, където мюсюлманите се смятаха за опасни. Мъжете с тъмна кожа, двамата пакистанци и йорданецът, който имаше и африканска кръв, трябваше да бъдат особено нащрек. Не за първи път той бе благодарен за светлия си тен, който, според семейното предание, се дължеше на войниците на Александър Велики. Частица от него говореше, че би трябвало да се чувства у дома си тук, в Македония.
Както си размишляваше, забеляза някакво колебание у кюрдите. Той спря, заслони очите си с ръка и се опита да ги види по-добре през маранята, която вече се надигаше над пътя. Бяха видели нещо пред себе си. Единият беше захвърлил навитите на руло завивки и раницата си и бе вдигнал ръце в знак на капитулация. Показваше, че не носят оръжия. Спътниците му се извърнаха, за да се посъветват с останалите, а може би, за да ги предупредят.
Хан забеляза една фигура, която се придвижваше в гъсталаците отляво на пътя. Носеше униформа, която напълно се сливаше по цвят и шарка със сенчестата растителност. Тънка струйка дим се понесе недалеч — лагерен огън. Малко по-нататък забеляза и насмолени мушами, опънати по ниските клони на дърветата. Два покрити джипа и един камион бяха паркирани в изкоп от другата страна на пътя.
Кюрдите сякаш не знаеха какво да предприемат. Единият тръгна назад по собствените си стъпки. Той ръкомахаше и правеше знаци на останалите от групата да се връщат обратно по пътя, по който бяха дошли. Още войници наизлязоха от сенките и стъпиха на жълтата ивица на пътя с предизвикателни стойки, като почти влачеха дулата на оръжията си по земята. Хан разпозна от кой вид бяха — изнежени, непроверени в бой донаборници, при това хулигани. Бе виждал такива като тях и преди на Балканите и знаеше точно какво ще последва.