Дали наистина беше? Подобни шансове в живота на човек идваха много рядко: да си върнеш загубеното, за което не си спирал да съжаляваш. Да поправиш грешката на глупака в теб. Можеше ли да остави подобна възможност да му се изплъзне? Седеше замаян и изпълнен със съмнения, готов да изкрещи просто ей така. После извади доклада, скъса го на малки парчета и го хвърли в кошчето за боклук. Катериците ентусиазирано изтичаха да проверят, но и тях, както и останалите, ги чакаше само разочарование.
36.
17 август 2001
Земята на Линкълн
Очакването на драма в съдебната зала на съдия Кентън Харлоу се бе изпарило. В галерията нямаше никакви посетители, а присъствието на пресата се бе редуцирало до обичайния кортеж: Стю Дубински, Мира Амир и един репортер за местната телевизионна станция, пресен випускник от факултета по журналистика, който — даже в очите на Артър — дори не се бе научил как да се облича. Артър се бе държал особено внимателно с представителите на медиите по отношение правните последици на исканията, които бе завел. Каквито и да бяха надеждите му в Харлоу, нямаше да има никаква полза, ако съдията сметнеше, че Мюриъл вече е достатъчно наказана от пресата за пропуските си.
Не бе спал добре. Не беше съвсем наясно в каква посока върви делото на Роми. Писмото на Мюриъл за Колинс му отваряше вратичка за известно протакане и дори може би му даваше възможност леко да надигне капака на ковчега, нещо повече — за известно време го бе накарало да фантазира, че вижда Колинс зад свидетелската банка и показанията му установяват по някакъв начин невинността на Роми. Само че напоследък Артър все по-често се замисляше за бъдещето. Защото рано или късно всичко това щеше да приключи. И както преди време се бе изразила Джилиан, животът отново щеше да стане живот, а не приключение. Понеже бе човек, свикнал да разполага винаги с дългосрочен план, Артър изведнъж бе загубил способността си да вижда ясно нещата. Тази неувереност отравяше сънищата му и ги правеше бурни и тревожни. Някъде към пет сутринта бе изпълзял в кухнята и се бе изправил пред източния прозорец, за да проследи как изгарящият слънчев диск си прорязва път в небето. „Всичко ще се оправи“, каза си той. И дори си повярва, още повече когато, без да каже нито дума, в кухнята дойде Джилиан, дръпна стола си до него, седна в тънкия си бял халат, хвана ръката му и не я пусна, докато слънцето не захвърли розовата си дегизировка и не заблестя ослепително в пълното си царствено великолепие.
В залата с решителни крачки влезе Мюриъл, следвана от Керъл Кийни. Беше облечена в пригладен костюм с панталон и както винаги приличаше на мършава котка, готова за бой. Остави папките си на една от свободните маси, прекоси съдебната зала и седна до Артър на предната скамейка, където той и още няколко адвокати очакваха началото на съдебното заседание.
— Е — каза тя, — колко е дълбока фокусническата ти шапка? Има ли в нея още останали зайчета?
— Надявам се това да е достатъчно.
— Беше наистина много умно, Артър. Признавам ти го.
Артър бе извоювал от Апелативния съд още едно удължение с мотива да му бъде предоставена възможност да разследва обстоятелствата около Колинс, за когото Мюриъл го бе информирала писмено. Това се очакваше. Но следващият му ход, замислен с помощта на Джилиан, беше наистина изненадващ. Позовавайки се на Правило 11 от Федералните правила на гражданско-процесуалния кодекс, Артър бе поискал от съдия Харлоу да санкционира прокуратурата на околия Киндъл за пропуска да направи достояние казаното от Колинс на Лари в Атланта. По същество Артър заявяваше, че даденият преди месеци от Мюриъл отговор на искането му да се даде на Колинс имунитет е бил функционално неверен. За наказание той настояваше съдия Харлоу да разпореди на Мюриъл да даде имунитет на Колинс и да позволи на Артър да снеме показанията му. Теоретично погледнато, съдия Харлоу вече нямаше власт по делото. Но от друга страна, първоначалният съдия би следвало да е в най-добра позиция да прецени дали е бил излъган, така че подобни въпроси следваше да бъдат отправени най-напред до него. И законът щеше да се съобрази с наложените от него санкции, ако той сметнеше, че една от страните е действала недобросъвестно.
— Апелативният съд ще прозре намеренията ти, Артър. Колкото и да е умен този ход, той е обречен.
— Не мисля, че е обречен, Мюриъл. Мисля, че съдия Харлоу ще повярва, че си скрила съществена информация.