Харлоу се поусмихна, явно развеселен от стила на Мюриъл. Може да бе метър и петдесет и под петдесет килограма, но удряше като боксьор тежка категория. Съдията се облегна на високия си стол и прекара пръсти през дългата си бяла коса.
— С всичкото уважение към моите приятели тук, които са очите и ушите на обществеността — каза той, поглеждайки към репортерите — мисля, че има някои неща, които е най-добре да намерят решение отзад в кабинета ми. Защо адвокатите не се присъединят към мен там?
Той ги преведе през външния си офис в Земята на Линкълн, както най-често наричаха помещенията зад гърба му. Тук, по стените и полиците, имаше поне петдесет портрета и статуетки на Линкълн от всички фази на живота му, включително няколко фотографии, направени от прочутия Матю Брейди. Из цялата стая се виждаха документи, носещи подписа на Линкълн. В една кутия бяха изложени едноцентови монети с нумизматична стойност с неговия лик.
Следваха ги секретарите на Харлоу — бял мъж и чернокожа жена, — дошли с жълтите си бележници. Съдията се приближи до бюрото си, съблече тогата и я закачи на закачалката. Усмихваше се.
— Приятели — каза той, — виждал съм какви ли не дела вече от четиридесет и повече години, но уверявам ви, това ще го запомня. Напомня ми за онези мачове в колежа, когато всички отбелязваха точки в допълнителното време. Отидеш да си купиш бира и като се върнеш, не можеш да разбереш кой води. — Той ги покани да седнат около ореховата заседателна маса. Формалностите на съдебната процедура задължаваха съдията първо да изслуша адвокатите, но извън съдебната зала Харлоу нямаше особен респект пред протокола. — Не обичам да се крия от пресата, но сме я докарали дотам, че трябва да сме откровени един с друг, за да стигнем донякъде. — В този момент се обадиха да съобщят, че в залата е дошла Памела, и съдията нареди на пристава да я доведе при тях. — Окей, край на майтапите — каза Харлоу, когато и Памела зае мястото си край дългата маса. — Първо, госпожице Уин, вие не ме познавате много добре и аз също не ви познавам особено добре, но понеже сега си говорим насаме, смятам и двамата ще се съгласим, че беше редно да коригирате депозираните пред този съд улики веднага след разговора с господин Фаруел.
— Иска ми се да го бях направила, ваша чест.
— Чудесно. А вие, господин Рейвън, вероятно разбирате, че ако госпожица Уин бе искала да ви навреди, изобщо нямаше да разкрива нищо от това.
— Няма спор, съдия Харлоу. Но тя изчака до постановлението на Апелативния съд. Положението, в което се намира моят клиент сега, е да се опита да поправи практически fait accompli13.
— Значи става дума само за момента на разкриване на информацията, Артър, така ли е? — Артър разпери безпомощно ръце, изразявайки неохотно съгласие, но Харлоу продължи: — Не омаловажавам случилото се, Артър. А и всички знаем, че е от значение кой точно съд се произнася. Честно казано, госпожице Уин, ако бях чул, че племенникът на господин Ердай се моли всяка вечер на Бог да му прости за онова, което са причинили на Гандолф, щях да съм много любопитен какво би могъл да каже пред съда Колинс Фаруел.
— При цялото ми уважение, ваша чест — каза Мюриъл, — прокуратурата никога не дава имунитет по желание на обвиняемите или на която и да било от страните в съдебен процес, най-сетне и на съдилища, които искат да получат достъп до показания. Ако законодателната власт е смятала, че тези лица трябва да имат властта да дават имунитет, тя е щяла да им я даде. Но не го е направила. Ние нямаше да дадем имунитет на господин Фаруел тогава, няма да го направим и сега.
Съдията я гледа с присвити очи няколко секунди.
— Не мисля, че верният подход тук сега, госпожице Уин, е да си броим снарядите в арсенала. Всеки от нас разполага с различна власт. Вие имате властта да не давате имунитет. Аз пък имам властта да взема някои съдебни решения, които може да не ви допаднат. А господин Рейвън пък има властта да направи така, че те да бъдат чути нашир и надлъж. Така че вместо да говорим за власт, предпочитам да поразмишляваме кое е справедливо. За всички нас е очевидно, че Колинс Фаруел знае нещо за обстоятелствата, съпътствали това престъпление — нещо, което не е съобщил преди години. Господин Рейвън казва, че ние трябва да знаем всичко, преди да екзекутираме клиента му, и на мен това ми се струва доста разумно желание. Сега, след казаното от Женевиев Кариер за поведението на господин Гандолф през юли деветдесет и първа, никой от нас няма да се изненада, ако господин Рейвън получи повод да съжали за желанието си да разпита господин Фаруел. Но всички ние ще бъдем с чиста съвест за онова, което ще последва за него и неговия клиент. В това число вие. Уверявам ви — и аз също. Така че предлагам да отделим един-два дни на размисъл кое е справедливо, а не да мислим за дадената ни власт, понеже последното може да ни отведе по път, в края на който няма да ни очаква нищо приятно.