— Лари — обърна се към него главният прокурор, — ние можем да си говорим колкото си щем за политиката на прокуратурата. Само че изглежда, че крием истината. Та този човек едва ли не в прав текст ти е казал, че се смята за виновен в натопяването на Гандолф.
— Ами ако се окаже, че е замесен? — попита Лари.
— Лари — възрази Мюриъл, — няма никакви улики, че Колинс е свързан по какъвто и да било начин с убийствата. Не съществуват нито веществени доказателства, нито има свидетелски показания. Освен това как би могла държавата да споменава, че може да има друг замесен в убийствата, в момент, когато се опитваме да екзекутираме Гандолф за това? Боже, само да обелим дума за това и можем сами да си сковем ковчезите и да скочим в тях.
Нед, понеже си беше Нед, потупа окуражително Лари по рамото и тръгна да излиза. Когато стигна вратата, се обърна и посочи с пръст главната си заместничка:
— Това е твой случай, Мюриъл. Ще те подкрепя, каквото и да решиш. Но аз бих потърсил извънсъдебно споразумение с Артър. Предлагаме имунитет срещу обещание да спре с обжалванията, ако се окаже, че показанията на Колинс не им помагат.
— Артър едва ли ще се хване на това.
— Е, тогава поне ще имаш политическо покритие, ако решиш да се конфронтираш с Кени.
Нед беше добър и мъдър. Предложението му й допадаше.
— Такаа… — започна Мюриъл, щом той излезе. — Нещо лошо ли направих или казах? Няма картички? Няма обаждания? Няма цветя? — Само допреди секунди смяташе да не казва нищо и дори допреди миг бе уверена, че като отвори уста, ще е в състояние да говори безгрижно. Обаче сега направо кипеше. Опря двете си ръце на писалището и пое дълбоко дъх. — Не се безпокой, Лари. Не ти се обадих заради това.
— Не съм си го и помислял.
— Исках да чуя мнението ти за Колинс.
— Не можеш да му дадеш имунитет, Мюриъл. Дикерман най-сетне ми се обади във връзка с револвера.
— Кога?
— Миналата седмица.
— Миналата седмица?! По дяволите, Лари, няма ли някъде из полицейските устави записано, че прокурорът трябва да знае за всички улики по делото? Известно ли ти е, че още във вторник заведох отговор на поредното искане на Артър, в който декларирам, че сме предали всичко, свързано с Колинс? И кога смяташе да ме уведомиш?
— Веднага след като измислех какво да кажа във връзка с останалото.
— „Останалото“? За личните ни отношения ли става дума?
— Може и така да се каже.
Тук, в кабинета й, можеха да разговарят по-спокойно. Седнала зад писалището точно срещу него, тя скръсти ръце и го попита дали мисли, че случилото се миналата седмица в ремонтираната къща е грешка.
— Ако знаех какво да мисля, Мюриъл, щях да дойда и да ти го кажа. Това е истината. А ти какво мислиш?
Тя се потопи за миг в мътилката на собствените си чувства, после отговори тихо:
— Мисля, че беше прекрасно да съм с теб. Няколко дни се реех в небесата от щастие. Докато не разбрах, че няма да ми се обадиш. Какво стана?
— Не мога повече това — измъчено каза той.
— „Това“?
— Да се чукаме като малолетни — отговори й той. — Аз и ти, сещаш ли се? Или ще го правим както трябва, или го забравяме. Много съм стар за половинчати решения.
— И аз не искам нищо половинчато, Лари. Искам те в моя живот.
— Като?
— Като някой, с когото съм свързана. Близко свързана.
— Понякога? През цялото време?
— Господи, Лари! Говоря ти за нужда, а не за боен план.
— Вече няма да се крия, Мюриъл. Или го правим както трябва, или го забравяме завинаги.
— Какво правим или забравяме?
— Говоря ти за това ти да напуснеш Талмадж, а аз Нанси. Говоря ти, че трябва да си кажем, поне веднъж да го изречем с думи, че сме направили грешка… голяма грешка, и че ще се опитаме да спасим каквото е останало.
— Уф… — каза Мюриъл, после докосна гърдите си: сърцето й беше на път да изхвръкне. — Господи!… — В мислите си не бе стигала по-далеч от идеята за нова връзка, която само допреди няколко минути вече бе отписала като невъзможна.
— Говоря сериозно.
— Виждам.
— И не съм абсолютно убеден, че го искам. Но съм по-сигурен, че ако ти поставя нещата по този начин, за мен няма да остане какво да решавам.
— Говориш съвсем сериозно, нали, Лари?
— Опитвам се.
Беше ядосан, както толкова често напоследък, и дори вече изживяваше болката на отхвърлянето, което бе приел. Тя знаеше, че миналата седмица го бе оставила объркан, тъжен за много неща и със сигурност чувстващ се много виновен. Но въпреки всичко това от дълбините на душата й започваше да блика щастие. Беше се освободила от нещо. След всичко опасно, глупаво и егоистично, което беше правила, сега гледаше с надежда напред.