— Заплашваше ли ви? — попита Мюриъл.
— Револверът още беше в него, ако имате предвид това. Но от поведението му не изглеждаше като че ли смята да ме застреля. Честно казано, предполагам, че и за секунда не му е минало през ума, че ще откажа да направя каквото ми казва, защото и на мен не ми хрумна. Наля бяхме едно семейство… — допълни Колинс. Той спря, пое си тежко дъх и се замисли над последното си изречение.
— Ти ли свали труповете долу? — попита Лари.
— Да, влачех ги и плачех. — Колинс се обърна към Лари. — Да не си мислиш за кървавите отпечатъци?
— И за тях. — Криминолозите бяха установили, че отпечатъците сред кървавите следи, оставени от влачените трупове, са от обувките на Пол Джъдсън.
— Когато се качих за последен път, Ерно видя, че обувките ми са напоени в кръв. Каза ми: „Не можеш да излезеш на улицата така. Слез долу и виж чии обувки ще ти станат“. Тогава за пръв път ми идеше да му кажа: „Не“. Казах му, че няма да обувам обувки на мъртвец. Можете ли да си представите? Спорихме не знам колко време. Накрая направих каквото ми каза, както и преди. — Колинс посочи с пръст Лари: — Можеш да провериш, че обувките бяха на третия, бизнесмена. Хубави мокасини, италиански. Моделът беше май… „Фачоне“. Бяха му малко големи. Перленосиви. Сигурно всички са го гледали само в краката… кой бизнесмен ходи с перленосиви обувки?
Мюриъл видя нещо да трепва в лицето на Лари — обяснението за обувките, изглежда, съвпадаше с нещо. Лари започваше да вярва, че Колинс може би разказва голяма част от истината. Тя самата вече нямаше никакви съмнения.
— Готвехме се вече да си тръгнем, когато на изхода Ерно щракна с пръсти. „Подръж това“, каза ми той. Вече бяхме извадили всичко — портфейли, бижута, карти, револвера — и го бяхме опаковали в една от престилките на Гъс. Той слезе за малко на пръсти долу и като се върна, го видях да носи капут.
— Презерватив ли искате да кажете? — прекъсна го Мюриъл.
— Точно така. При това използван. След всичко станало… — Колинс завъртя глава. — Както и да е, Ерно ми каза: „Онази кучка беше натъпкала билетите в задника си. Нямаше да ги открия и с миньорска лампа, ако не бях видял края на капута“. Беше навила поне петнайсет билета в него.
Колинс за пръв път погледна назад към Ан-Мари. Тя бе подпряла брадичка на дланта си и досега на Мюриъл се струваше, че полага максимални усилия да не избухне. Но когато Колинс се обърна към нея, тя веднага протегна ръка и хвана неговата. Постояха така няколко секунди.
— Добре ли си? — попита Ейърс клиента си.
Колинс поиска вода. Направиха почивка — всички имаха нужда от минутка отдих. Мюриъл потърси с поглед Лари, но той изглеждаше затворен в себе си. Докато чакаше пред тоалетната в коридора, Мюриъл попита Молто какво мисли. Молто почисти с нокът петно доматен сос от ризата си, после второ върху вратовръзката си и накрая призна, че не знае какво да мисли. И Мюриъл не беше сигурна.
Когато се върнаха, Ан-Мари държеше едната ръка на Колинс. С другата той продължаваше да стиска Библията. Последваха минута — две занимания със записващите устройства и бяха готови да продължат. Мюриъл отново съобщи датата и часа, после, за да направи връзка с последната част от разказа, попита Колинс какво се е случило след „Парадайз“.
— Онази нощ Ерно бе променен. Аз също. В „Парадайз“ се бе държал, какъвто го познавахме — ядоса ли се, не мисли, — но после бе изчерпан и потиснат. А сега беше най-откровено изплашен — опитваше се да измисли как да не го заловят. Започна да ми чете лекции: непременно спомени пред някои твои приятели как двамата сме отишли да пием по едно тази вечер, никога не се напивай, за да не започнеш да дрънкаш за това у дома или пред някоя жена. Но най-важното за него тогава бе как да се отърве от престилката в багажника, от револвера, портфейлите и бижутата… от всичко. Вече минаваше три, бяхме изморени и не ни се занимаваше точно с това. Аз специално не исках да имам повече нищо общо. А Ерно пък трепереше, че някой ни е видял. Единствената мисъл в главата му бе, че няма начин да не ни хванат, ако се опитаме да хвърлим вързопа в реката, да напалим огън, за да го изгорим, или да го заровим в гората. Но в задния му двор имаше навес за инструменти с дъсчен под, под който имаше пръст — ако изкопаехме дупка там, нямаше начин да ни видят. Почнахме, изкопахме яма на половината път до Китай и хвърлихме вързопа вътре. Той обеща да измисли по-добър план, като се успокои, но аз знаех, че и двамата не искаме никога вече да видим тази престилка. После ме изпрати до колата и на улицата ме хвана и здраво ме прегърна. Последния път, когато го беше правил, трябва да съм бил на десет. Не знам, при цялата тази лудост, най-лудото нещо може би бе колко приятно ми стана. Този човек уби трима и ме прегърна. Потеглих. Плачех като дете… След онази нощ не можех да намеря душевен покой. Престанах за известно време да бъда Фароу Кол, в случай че полицията откриеше нещо за билетите. Не беше изминала и седмица и отново се хванах с наркотиците. Ерно направи всичко възможно, за да ме спре, но аз вече бях имал време да премисля и не исках да имам нищо общо с него. Един ден отидох в „Лемплайт“ и ей ти на, пак Гандолф. Трябва да беше два месеца след онази история. Около нас сигурно имаше двайсетина души, а той бръкна в джоба си и извади медальона на Луиза. Беше го увил в скъсана хартиена салфетка. Веднага го познах. Бях го виждал на шията й… „Фаро — каза ми, той така ме наричаше, «Фаро» — Фаро, човече, какво да правя с това сега? Ми то май никой няма да се интересува от него“. Отговарям му нещо от рода на: „Чувам, чернилко, че те търсят. Най-добре се отърви от това. Полицията казва, че ти си я гръмнал“. А той: „Ма как така, аз не съм направил нищо. Ще потърся някой от нейните хора. Ще ми платят добре, нали вече я няма. Те ми дължат, тя не ми плати“. „Брат ми, прави каквото искаш — казвам му, — но май трябва да поизчакаш, докато не приберат някой друг, задето я е пратил на метър под земята. И още нещо — повече за онези билети не искам и дума да чуя“. „Не бой се, брат ми“ — обеща ми той… Вуйчо Ерно само дето не откачи, като му разказах. След това започна да търси Гандолф, искаше да му вземе медальона, преди да е оплескал нещата окончателно, обаче така и не успя да го открие. Още не беше зима и Гандолф не ходеше на летището.