— Лъжесвидетелство?
— Ами така му казват, Лари, когато измисляш под клетва. — Тя го гледаше право в очите, но не както преди малко. Сега пред него бе Мюриъл Безстрашната.
— Би ли се съгласила да станеш обвинител, Мюриъл?
Тя се погледна — все още беше чисто гола — и отговори:
— Мисля, че ще трябва да се самоотстраня.
— Не, сериозно — каза той. — Би ли нарекла това престъпление?
— Мисля, че не е редно, Лари. Нещо повече, смятам, че е дълбоко нередно. И няма да допусна да свидетелстваш, че си намерил медальона джоба на Катерицата, при положение че не си.
Макар да я познаваше отдавна, Лари така и не бе успял да се убеди на практика колко силно вярва Мюриъл в принципа. Сега му се струваше, че казва каквото мисли. Само че тя никога не бе елиминирала собствения си интерес от сметките. Оставеше ли го да излъже, той щеше да разполага с лост срещу нея.
Лари се замисли над вариантите. Със съгласието на Артър те бяха върнали медальона на дъщерите на Луиза още през юни, така че нямаше никакъв шанс по него да се открият отпечатъци, доказващи, че е бил в ръцете на Катерицата.
— Ами ако призная, че по-рано съм излъгал? — попита той.
— Това е еквивалентно на низост при изпълнение на служебните задължения, Лари. Ще те уволнят на секундата. И ще можеш да се сбогуваш с пенсията си. И ще продължиш да нямаш никакви улики, поставящи медальона в джоба на Катерицата, освен ако полицаят, дето го е откраднал, не се яви и не си признае, а нали и двамата знаете, че това никога няма да се случи, освен ако и той не дава пет пари за пенсията си. Само че за нас вече ще е без значение.
— От къде на къде?
— Ти ще си признал, че си излъгал, за да осъдиш човек, нали така?
— За да осъдя убиец.
— Но кой ще гарантира, че не би го направил пак? Не забравяй, ти си единственият свидетел за много неща, случили се между теб и Роми, докато последният е бил под арест през октомври деветдесет и първа. Бъди сигурен, че при следващата ни среща в съда Артър ще се разплаче, че признанието е изтръгнато със сила… по някакъв начин. Единственият начин да го опровергаем, е да извикаме на банката полицай, за когото вече се знае, че лъжесвидетелства.
— И ще загубим самопризнанието на Катерицата?
— Най-вероятно. Както и медальона. И ще сме ти сложили кръста. Лари, трябва да знаеш, че в най-лошият случай, ако признаем, че си излъгал за медальона, и ако се разбере по някакъв начин, че си унищожил доклада на Дикерман, от Главната прокуратура на Съединените щати като нищо могат да те подведат под отговорност за затрудняване на правосъдието.
— Федералните?
— Ние сме във федерален съд, Лари, ако не си забравил.
— Мамка му… — Тези хора съдеха ченгета за развлечение и това беше част от несекващата борба между институциите на федералното и щатско правораздаване.
— Така че не можем да проведем процеса отначало, Лари.
Лари мразеше всички тези процесуални дивотии… и Мюриъл, когато се правеше на рупор на закона. Обгърна коленете си с ръце и се поинтересува не могат ли да се споразумеят с Гандолф, заменяйки смъртната присъда с дългосрочен затвор.
— Това е най-добрият вариант — съгласи се Мюриъл. — Но нали познаваш Артър. Кръстоносец на справедливостта. Та кръстоносецът вярва, че клиентът му е невинен. Кръстоносецът вероятно ще иска нов процес.
— И какво ще стане тогава? — Тя не отговори и Лари припълзя на четири крака и я стисна за ръката. — Не искам да чувам за затвори, Мюриъл. Не искам да ми се налага да се срещам с този тип на улицата. По-скоро бих поел риска да се явя в съда, да загубя пенсията си, да ме съдят за затрудняване и така нататък… Мюриъл, говоря ти сериозно. Обещай ми, че ще се явиш.
— Лари…
— Обещай ми, дявол да го вземе! Как беше името на онзи грък, дето влачил камъка нагоре и все не стигал до върха на планината? Сизиф? Аз не съм Сизиф, Мюриъл. Онова е било проклятие. И точно това ще ми сториш ти.
— Искам да те спася, Лари.
— Така ли му казваш? — извика той и сграбчи дрехите си.
Но тя не му обръщаше внимание. Мислите й отново бяха скочили в друга посока. Трябваше му секунда, за да разбере, че е намерила изход от ситуацията.
40.
24 август 2001
Хероин
В приемната на „О’Грейди, Стайнбърг, Маркони и Хорган“ вече познаваха Джилиан. Тя влезе, поздрави присъстващите с махване на ръка и мина по коридорите на кантората; получаваше вяли усмивки както от онези, които не я познаваха, така и от другите — които я познаваха прекалено добре. Както бе предсказала, Артър не бе очаровал съдружниците си с избора на приятелка. За да не реагира неволно по някакъв начин, Джилиан вървеше, забила поглед във верижката на глезена си, която бе купила тази сутрин. През целия си живот не бе могла да оформи твърдо мнение към този женски аксесоар. Майка й бе заявила, че верижките за глезен са кич, което бе довело дотам, че Джилиан бе носила верижки като тийнейджърка, а после ги бе зарязала като хлапашки глупости. Но в края на лятото, когато вече беше хванала някакъв тен и можеше да ходи без чорапогащи, тънката верижка докосваше кожата й по много чувствен начин. Означаваше ли това нещо? Може би й напомняше за нелогичните понякога съображения на Артър. Тя почука на стъклената врата на офиса му и надникна.