— Мюриъл вече се обади да ми каже какво очаква да направя.
— И?
— И аз й отговорих, че ще внеса искане, с което коригирам искането за habeas corpus в жалба, че твоята пристрастеност е нарушила правото на Роми на справедлив процес.
— И ще ме призовеш на свидетелската банка?
— Ако се наложи.
Беше готова да му каже, че е прекалява с превземките си или че се държи непоносимо импулсивно. Беше ли възможно да разпитва жената, с която спи? Но отговорът беше много прост. Изглежда, вече не можеше да разсъждава така бързо, както някога. Очевидно за Артър тя вече не беше жената, с която спи.
— Господи, Джилиан. Самата мисъл за това ме убива. Не мога да си представя как си се крила из входове и си купувала от проститутки… и после си сядала на стола си и си осъждала други хора! Не, не мога да си го представя. А ти? Коя, за Бога, си ти?
Да, ясно. Знаеше, че рано или късно той щеше да й зададе този въпрос.
— Очакваш ли да победиш, Артър, с тази си нова тактика? — Беше я страх, че това може да прозвучи като молба за милост. После осъзна, че може би е именно това.
— Искаш да кажеш, очаквам ли да се разплатя с теб, Джилиан? Не… Не! Памела вече започна проучване. Нов процес не може да има. Но моята позиция е, че повторен процес е невъзможен, защото не може един човек да бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Държавата е в невъзможност да изпълни фундаменталното си задължение да обезпечи компетентен форум. И Мюриъл изглежда склонна да се вслуша в това съображение.
За секунда Джилиан си представи как Мюриъл посреща това. Макар и победена, последна щеше да се смее тя. Каква рядка възможност при съдебните процеси — да пречупиш своя опонент.
— Нека проверя дали съм разбрала — обади се Джилиан. — Аз съм изкупителната жертва. Един троен убиец ще се измъкне, понеже аз съм била пристрастена към хероина. Така ли ще бъде изнесено пред пресата?
Артър предпочете да не отговори, защото нямаше смисъл да отрича. Досега в очите на обществото тя бе окаян човек, разочаровала всички. Сега обаче щеше да мине в категорията на чудовищата. Тя осъзна, че Артър вече я вижда като чудовище. Благодарение на малкото разстояние, което ги разделяше, тя четеше в зачервените му очи неща, които се бе надявала никога да не види…
— Вината е моя, Джилиан. Ти ме предупреди. Каза ми какво си направила с мъжете в живота си. Дори ми разказа историята на целия си живот. А аз въпреки това се реших да скоча с двата крака.
Въпреки че се чувстваше мизерно, думите му я нараниха допълнително и тя се почувства, сякаш някой е изтръгнал мускул близо до сърцето й. Вече беше кристално ясно, че за нея и Артър това е краят. Никога досега той не й бе говорил толкова жестоко.
Без да вижда накъде върви, тя излезе от офиса му, извървя обратния път по светлите коридори и се добра до асансьора. Когато се озова на улицата, спря на тротоара. „Хероин?“ чу го да изрича. И пак: „Хероин?“. Как бе могла да стори това със себе си? Трябваше да си спомни и така, за пръв път от години, се сети за сладкото забвение, което й носеше наркотикът.
41.
27 август 2001
По средата
Мюриъл и Лари вървяха под разлистените дъбове и брястове на алеята. И двамата носеха сандвичи от „Събуей“ в хартиени пликове и яркочервени чаши с безалкохолни напитки. Този тесен участък, дълъг няколко километра, бе изравнен и впоследствие залесен малко след Гражданската война и навремето бе представлявал градска градина по средата на път, от двете страни на която бяха чаткали конски копита. Днес ивицата бе заградена от четири ленти трафик — две на изток и две на запад — и шумът от колите правеше невъзможен всякакъв разговор, освен ако не седнеха един до друг на циментовите пейки с дървени седалки.
— Тук? — предложи Мюриъл.
— Където и да е. — От самото начало Лари не бе имал настроение за тази разходка.
— Мислех си за нас, Лари, и осъзнах, че всичкото ни време заедно е все в затворени пространства. Не е ли така? Ти не спираш да ми говориш за градини, а се срещаме между четири стени. В съда… в офиса… в хотелска стая.
В този момент наблизо мина огромен автобус, шофьорът даде газ и ги обгърнаха облаци отровна миризма.