— Няма да има такова, Лари. Те няма да поемат риска Роми да бъде разпитан, защото той може да каже всичко. Случаят ще се реши бързо и под масата.
— Веднага след първичните избори.
Усещаше, че в неговото съзнание вече е загубила всички положителни качества. Но кимна утвърдително. Беше такава, каквато беше. И картината невинаги беше красива. Запита се струва ли си усилието да му каже колко голяма ще е болката й за него. Очакваха я ужасни нощи. Но работата щеше да я погълне. А и най-лошото сигурно щеше да дойде след много години.
Вчерашния ден се бе молила горещо в църквата. Беше благодарила на Бог за всичко, което й бе дал. Живот, изпълнен със смисъл. Внучето на Талмадж. Никой не притежаваше всичко. Вярно, нямаше любов, но причината вероятно бе в това, че я бе желала по-малко от някои други хора. И все пак, когато стана от пейката, се чувстваше леко замаяна. За един кратък миг й се прииска да изпълзи по корем до него. Но бе избрала самотата. Лари стоеше наведен напред, подпрял брадичка с ръка и почервенял от гняв. Тя знаеше, че отсега нататък винаги, когато се сети за нея, тя ще е жената, провалила живота му.
— Трябва да се видя с Джон Леонидис — съобщи тя. — Казах му, че ще отида в „Парадайз“.
— Обратно към сцената на местопрестъплението — прошепна Лари.
— Да.
— Не ме карай да те прикривам и в това. Говоря за отношенията ти с него. Няма да лъжа момчетата. Просто няма, Мюриъл. Ще казвам истината за теб на всеки, които ме попита.
Врагът й. Неговата истина. Тя го изгледа за последен път и се обърна, за да спре такси.
Плака тихо през половината от пътя до ресторанта. Когато наближиха, започна да мисли какво да каже на Джон. Щеше да му разкаже всичко с подробностите. Джон не беше от хората, които щяха да се раздрънкат, а дори да го направеше… майната му. Опита се да измисли нещо, с което да го утеши. Джон Леонидис бе чакал цяло десетилетие някой да плати с живота си за смъртта на баща му. Дори ако успееше да го убеди, че Ерно е убил Гъс — а тя вече бе приела, че истината е точно такава — Джон щеше да се подразни от мисълта, че Ердай е напуснал живота при свои условия. В крайна сметка след цяло десетилетие в съдебната зала и след безброй разговори със семействата на жертвите, Мюриъл бе стигнала до убеждението, че повечето хора приемат с някакво ъгълче на съзнанието си — там, където е скрит страхът от тъмното и силния шум, — че когато бъдат премахнати истинските виновници, хората и техните близки ще се върнат към живот. Това беше жалката логика на отмъщението, усвоена още от проходилката, логиката на жертвения олтар, където се осъществява една сделка: живот за живот.
Беше присъствала като наблюдаващо лице на три екзекуции. При първата, бащата на жертвата — майка на две деца, застреляна при обир в бензиностанция — си бе тръгнал огорчен, защото онова, което се бе надявал да му донесе душевен покой, само го бе накарало да се чувства още по-зле. Но при следващите два пъти семействата бяха казали, че са получили нещо като удовлетворение от зловещата церемония по отнемане на човешки живот — усещане за слагане на точка, чувство за възстановяване на някакъв ужасен баланс в света, утехата, че злодеят вече няма да може да почерни живота на никой друг. Но при болката, която изпитваше в момента, тя не можеше да разбере защо причиняването на допълнителна болка може да направи живота на земята по-щастлив за някого.
Накара таксито да спре пред масивната стъклена врата на „Парадайз“. Спомняше си съвсем ясно лятната жега преди десет години, когато двамата с Лари бяха влезли през същата тази врата — хладният въздух бе обгърнал голите й крака, които все още помнеха тялото на Лари между тях час преди това. Това беше минало. Той бе минало. Факт, който трябваше да приеме. Може би точно мисълта за Лари и онова, в което той вярваше така упорито — за Мюриъл то вече бе измислица, — я върна за момент към Роми Гандолф. Като насън тя пак го видя. Образът беше нелеп — Роми стоеше изправен в полумрак в подземие, от тавана на което капеше вода. Беше готова да се разсмее, но по необясним начин слабата светлина в подземието започна да се засилва, а с това и болката, която усещаше. Сигурно трябваше да минат десетилетия, а може би и до края на живота си нямаше да може да се помири с онова, което му бяха причинили, и с причините, поради които го бяха направили.
Верен на себе си, Джон я посрещна топло. Прегърна я, заведе я в офиса си отзад… офиса, който някога бе принадлежал на баща му. Фотографиите на Гъс все още висяха по стените.