Директорът бе подготвил няколко документа за подпис. Артър и Памела ги прегледаха, докато Блайт дръпна Роми в другия край на стаята. Артър ги чу да се молят заедно, след което последва разгорещен разговор. След това Роми изписа с труд името си под документите и всички бяха готови да тръгват. Маркър ги придружи до входа. Електронната ключалка щракна и директорът като иконом отстъпи крачка встрани, за да им направи път. В същата секунда Блайт ловко се промуши между Артър и Памела и застана до Роми в мига, в който слънчевата светлина озари лицето му.
Операторите с камерите отпред се заблъскаха. Разнесоха се викове. Блайт подхвана Роми за лакътя и го насочи към подиума на паркинга. Покани Артър и Памела и ги настани на втория ред, зад себе си и Роми. Памела беше подготвила за Роми кратко изявление и му го даде в ръката, но Блайт го взе и му пъхна друг лист. Роми послушно започна да чете, после спря и се огледа безпомощно. Брат му се качи и прочете няколко от думите. Едва сега Артър схвана какви усилия са били положени, за да може Роми да прочете преди десет години подготвеното от друг и записано на касета самопризнание. И както си стоеше на подиума, отново осъзна чудовищността на стореното на Роми Гандолф — това и върховното удовлетворение за него и Памела да знаят, че са насочили силата на закона в полза на Роми и че законът е поправил една несправедливост, която пак той бе причинил. В този миг Артър вярваше, че дори да го хване алцхаймер ще запомни този ден до края на старините си.
Гандолф вече се бе отказал от заявлението. Кавалкадата от репортери и оператори бе вдигнала облак прах от застлания с чакъл паркинг и Роми мигаше и триеше очите си.
— Не мога да кажа нищо, освен благодаря на всички — простичко изрече той.
Репортерите продължаваха да го обстрелват с едни и същи въпроси: как се чувства на свобода, какви са плановете му. Роми каза, че мечтае за голяма пържола. Блайт обяви планове за отпразнуване в църквата. Пресконференцията приключи.
Гандолф скочи от платформата и Артър си проби път напред, за да се добере до него. В предварителния разговор по телефона се бяха споразумели, че Роми ще пътува с тях по обратния път. Артър бе започнал да проучва перспективите Роми да си намери работа. Трябваше да обсъдят и гражданския иск. Но когато Артър го насочи към задния паркинг, Роми се дръпна.
— Аз май ще тръгна с тях — каза той. Дори да съзнаваше, че разочарова Артър, не му личеше. Но на лицето му бе изписано любопитство. — Каква ти е колата? — Артър се поусмихна и назова марката и модела. Роми обходи с поглед паркинга, но когато видя лимузината, очите му светнаха. — Нее… с тях съм — настоя той. Все пак изражението му оставаше неуверено. Хората на Блайт държаха няколко по-напористи репортери надалеч. — Искам да ти благодаря за всичко, което направи… наистина. — И му подаде ръка. Артър осъзна, че двамата с него за първи път се докосват. Ръката му бе странно мазолеста, макар и тясна като на дете. Гандолф я подаде и на Памела, а тя го прегърна. — Казвах ти да се държиш за мен — каза й той. — Ще си намеря жена хубава като теб, обаче черна. Ще бъда богат. И ще си купя акции. — В този миг красивият мъж, който придружаваше Блайт, дойде да прибере Роми. Роми тръгна с него и не се обърна да погледне адвокатите си…
Вече напускаха Ръдярд, когато Памела каза на Артър кой е мъжът: Милър Дъглас, известен адвокат от Ню Йорк, специалист по защита на гражданските права. Вече нямаше съмнение кой ще поеме тегобите по гражданския иск на Роми. Роми щеше да подпише договор за наемане на услугите му още в лимузината, ако вече не го бяха направили в офиса на директора. Артър отби на банкета, за да се окопити от новината.
— Това е ужасно! — въздъхна той. Памела, все още достатъчно млада и далеч от бизнес страната на закона, сви рамене.
— Не мислиш ли, че това е правилният за него адвокат? — каза тя. — Нашата фирма никога не е поемала граждански дела.
Артър, който никога не се бе замислял над тази дреболия, продължи тихо да страда от иронията на развръзката. Роми беше свободен. Артър не беше. Хорган сигурно щеше гръмогласно да се изсмее, когато вземеше Артър обратно на работа — а това щеше да стане на цена, която щеше да се плаща години наред. Добре че Рей го бе помолил да премисли. „Честно казано, Артър — бе му казал той, — може да се окаже, че ще има засуха до следващия ти невинен клиент. Да кажем, десет-двайсет години“. Артър се замисли как да формулира обяснението си пред Рей, после се отказа. Макар да беше разочарование, изборът на друг адвокат от Ню Йорк идваше на второ място. Въпреки водовъртежа, съпровождащ освобождаването на Роми, безкрайните обаждания от репортери и ликуването в кантората, където Артър изведнъж бе разбрал, че има много симпатизанти, имаше нещо, което го глождеше, една точка, в която духът му търсеше да намери почивка… както сега.