Приемам всички тези възражения за правилни и, като историк на религиите, възнамерявам да се съобразявам с тях. Но не смятам, че те представляват някаква непреодолима пречка. Зная много добре, че си имаме работа с религиозни явления и, поради простия факт, че са явления, тоест, че се проявяват, че ни се разкриват, подобно на медал те носят печата на историческия момент, в който са се породили. Не съществува „чист“ религиозен факт извън историята, извън времето. Най-благородното религиозно послание, най-универсалното от мистичните изживявания, най-общочовешкото поведение — като например страха от Божието наказание, ритуала, молитвата — стават своеобразни и се разграничават едно от друго, щом веднъж се проявят. Когато Божият Син се въплъти в човек и стана Христос, той трябваше да говори на арамейски; той не можеше да се държи другояче, освен като евреин от онова време, а не като някой йога, таоист или шаман. Колкото и универсално да бе, религиозното му послание все пак беше обусловено от миналото и от тогавашната история на еврейския народ. Ако Божият Син бе роден в Индия, устното му послание би трябвало да се съобрази със структурата на индийските езици и с историческата и праисторическата традиция на този конгломерат от народи.
Изразеното по-горе становище отразява целия умозрителен напредък на науката след Кант — който трябва да бъде смятан за предтеча на историцизма — до последните философи историцисти или екзистенциалисти. Човекът като историческо, конкретно, автентично същество се намира „в определена ситуация“. Истинското му съществуване се осъществява в историята, във времето, в неговото време, което не е това на баща му. То не е и времето на съвременниците му от някой друг континент или даже от друга страна. В такъв случай, защо говорим за поведението на човека въобще? Човекът въобще е само абстракция. Тази обобщеност съществува благодарение на недоразумение, дължащо се на несъвършенството на езика ни.
Не му е тук мястото да подхващаме философска критика на историцизма и на историцисткия екзистенциализъм. Това вече е сторено и то от автори много по-компетентни от нас. Само мимоходом ще отбележим, че историческото обуславяне на духовния живот на човека възобновява, на друго ниво и с други диалектически средства, малко поостарелите днес теории за географските, икономически, социални, дори физиологически обусловености. Общоприета истина е, че като чисто човешки, духовният факт задължително се определя от всичко, което спомага за изграждането на един човек, от анатомията и физиологията до езика, на който той говори. С други думи, духовният факт сам по себе си предполага целокупност на човешкото същество, тоест, както физиологическата му цялост, така и човека — член на дадено общество, с което е свързан икономически и т.н. Духовният живот обаче не може да се изчерпи или да се вмести само в тези рамки.
Това, което отличава историка на религиите от обикновения историк е обстоятелството, че той борави с факти, които, макар да са исторически, разкриват поведение, излизащо в много отношения извън рамките на поведение на човешкото същество през различните исторически епохи. Ако е вярно, че човекът винаги се намира в „определено положение“, то не е непременно историческо, тоест обусловено единствено от историческия момент, в който се развива. Освен своето собствено историческо положение, целокупният човек познава и други такива; на него са му познати различни състояния на духа, като например мечтанието или бленуването, меланхолията или безразличието, естетическото блаженство или бягството от действителността и т.н. — и всички тези състояния не са „исторически“, въпреки че са също толкова автентични и важни за неговото съществуване, колкото и историческото му положение. Впрочем, човекът познава не един и два ритъма на времето, а не само историческото време, тоест онова, в което той живее — историческата съвременност. Достатъчно му е да послуша хубава музика, да се влюби или да се моли, за да излезе от историческото настояще и да възстанови вечното настояще на любовта и на религията. Стига му също да разгърне някой роман или да присъства на театрално представление, за да открие друг ритъм на времето — това, което би могло да се нарече съкратеното време — въпреки че въпросният ритъм не отговаря на този на неговото историческо време. Някои прекалено бързо заключиха, че автентичността на едно съществуване зависи единствено от осъзнаването на личната историчност. А това историческо осъзнаване всъщност играе доста скромна роля в човешкото съзнание, като в случая изобщо не става дума за зоните на несъзнателното, които също принадлежат на целокупното човешко същество. Колкото по-будно е едно съзнание, толкова повече то надхвърля собствената си историчност. Трябва само да си припомним мистиците и мъдреците от всички времена и, на първо място, тези от Ориента, за да се убедим, че нещата стоят точно така.