Това ново „раждане на духа“, осъществено с помощта на религиозната символика би допринесло и за освобождаването на модерния човек от културния му провинциализъм и най-вече от историцисткия и екзистенциалистки релативизъм. Понеже, както ще видим по-нататък, човекът се противопоставя на историята даже тогава, когато се старае да я твори, даже когато твърди, че не е нищо друго, освен „история“. И доколкото човекът изпреварва своя исторически момент и дава воля на желанието си да изживее отново архетиповете, той се проявява като цялостно, универсално същество. А доколкото се противопоставя на историята, съвременният човек преоткрива архетипните си виждания. Дори сънищата му, дори влеченията му към безгрижни веселия и оргии са заредени с духовно значение. Чрез простия факт, че открива в дълбините на съществото си космическите ритми — например, смяната на деня с нощта или на зимата с пролетта и лятото — той достига до по-пълно познание на своята съдба и на значението й.
Все с помощта на историята на религиите съвременният човек би могъл да преоткрие символиката на тялото си, което е един антропокосмос. Достиженията в тази насока, благодарение на различните техники на въображението и по-специално на поетическите техники, са незначителни в сравнение с възможностите, които предлага историята на религиите. Всички тези данни са все още съхранени дори в съвременния човек; те трябва само да бъдат съживени и доведени до прага на съзнанието. Като преосъзнае собствената си антропокосмическа символика — която е само вариант на архаичната символика — нашият съвременник ще достигне до нова екзистенциална оценка за себе си, напълно непозната на екзистенциализма и на днешния историцизъм: това е неподправен и много важен начин на съществуване, който го брани от нихилизма и от историцисткия релативизъм, без обаче да го изважда от историята. Тъй като самата история би могла да открие някой ден истинския си смисъл: появата на славно и абсолютно човешко положение. Стига ни да си припомним преоценката на историческото съществуване, направена от юдео-християнството, за да си дадем сметка как и в каква посока историята може да стане „славна“ и даже „абсолютна“.
Не би трябвало очевидно да се твърди, че разумното изучаване на историята на религиите трябва или може да замени самия религиозен опит, а още по-малко опита на вярата. Но дори за едно християнско съзнание, раждането на умовете чрез архаичната символика ще бъде резултатно. Християнството е наследило много древна и сложна религиозна традиция, чиито структури са оцелели в лоното на Църквата, въпреки че духовните ценности и теологическата ориентация са вече променени. Във всеки случай, нищо от това, което се проявява чрез Космоса — за да говорим с християнски термини — не може да остави безразличен един вярващ.
Накрая, добре обмисленото и потвърдено с факти изучаване на религиите ще хвърли нова светлина върху един почти недооценен досега факт, а именно, че съществува логика на символа, че поне някои групи символи са логично свързани помежду си;11 накратко, че те могат да бъдат систематично формулирани и предадени с разумни термини. Тази вътрешна логика на символите поставя обаче на дневен ред проблем от голямо значение и с много сериозни последици: дали някои зони на несъзнателното, било то индивидуално или колективно, също са подвластни на logos-а или в случая става дума за прояви на транссъзнателното в човека? Този проблем не би могъл да бъде решен само чрез психологията на човешките дълбини, защото символиките, които я разгадават в преобладаващата си част, са съставени от разпилени фрагменти и от прояви на изпаднала в криза, ако не и в патологична регресия психика. За да се схванат истинските структури и функции на символите, трябва да се черпи от неизчерпаемия извор на историята на религиите. Но дори и при нея пак ни се налага да знаем какво и как да подбираме, защото документите, с които разполагаме, в много случаи носят следи на явен упадък, те са заблуждаващи или откровено посредствени. Ако желаем да постигнем адекватно разбиране на архаичната религиозна символика, трябва непременно да направим внимателен подбор, както постъпваме когато искаме да си съставим мнение за някоя чуждестранна литература: не вземаме наслуки първите десет или сто книги, които сме открили в най-близката обществена библиотека. Да се надяваме, че подобно на своите колеги, историците на литературите, и историците на религиите ще пристъпят някой ден към подреждане в йерархичен ред на документите си, като се съобразяват със стойността и състоянието им. Но и в тази област работите все още се намират в своя начален период.