Всеки микрокосмос, всяка населена област има това, което би могло да се нарече „Център“, тоест едно идеално свещено място. Точно там, в този Център се проявява изцяло свещеното, било като елементарни йерофании — както при „първобитните хора“ (например тотемните центрове, пещерите, където са погребвани чуринга и т.н.) — било под по-развитата форма на преките появления на божествата, какъвто е случаят при традиционните цивилизации. Но тази символика на Центъра не бива да се разглежда в нейните геометрически изяви, достъпни за западния научен разум. За всеки от тези микрокосмоси могат да съществуват няколко „центрове“. Малко по-нататък ще видим, че всички източни цивилизации — Месопотамия, Индия, Китай и т.н. — познават неограничен брой „Центрове“. Нещо повече, всеки от тези „Центрове“ е смятан и даже наричан буквално „Център на Света“. Тъй като става дума за свещено пространство, отредено с йерофания или ритуално изградено, а не за светско, хомогенно, геометрическо пространство, множествеността на „Центровете на Земята“ в рамките на един-единствен населен район, изобщо не затруднява вярващите.14 Пред нас се разкрива свещена и митическа география, единствената, която е действително реална, а не някаква си светска, „обективна“ география, тъй да се каже абстрактна и несъществена, теоретична постройка на пространство и свят, където никой не живее и следователно е съвършено непозната.
В митичната география, свещеното пространство е идеалното реално пространство, понеже, както бе доказано наскоро15, за древния свят митът е действителен, защото разказва за проявите на истинската реалност: свещеното. Точно в такова пространство човекът докосва пряко свещеното — било то материализирано чрез някои предмети (чуринга, изображения на божеството и т.н.) или проявено в йерархокосмическите символи (Стълб на Света, Космическо Дърво и пр.). При културите, познаващи понятието за трите космически области — Небе, Земя, Ад — „центърът“ представлява точката на пресичането им. Точно тук е възможно да се получи прекъсване, смяна на нивото и същевременно — връзка между тези три области. Имаме основания да смятаме, че образът на трите космически нива е доста древен; той се среща, например, при пигмеите семанг на полуостров Малака. В центъра на света се издига огромна скала — Бату-Рибн, а под нея се намира Адът. Някога от Бату-Рибн извисявал снага към небето стволът на едно дърво.16 Значи адът, центърът на земята и „вратата“ към небето се намирали на същата ос и точно чрез нея се осъществявал преходът от една космическа област в друга. Бихме се поколебали да повярваме в достоверността на тази космологическа теория, разпространена сред пигмеите семанг, ако нямахме основания да признаем, че наченките на въпросната теория датират още от предисторическата епоха.17 Семангите казват, че някога стъблото на едно дърво свързвало върха на Космическата Планина — Центъра на Света — с Небето. В това твърдение е загатната една извънредно разпространена митическа тема: много отдавна връзките с Небето и отношенията с божеството били лесни и „естествени“; вследствие на допусната грешка в ритуала, тези връзки били прекъснати и боговете се оттеглили още по-високо в небесата. Затова сега единствено хората-лечители, шаманите, жреците и героите или господарите успяват да възстановят временно и само за собствено ползване връзките с Небето18. Митът за първоначалния рай, изгубен заради някаква грешка е извънредно важен, но въпреки че има известна връзка с нашия сюжет, не можем да си позволим да го разглеждаме сега.
Символика на „центъра“
И така, да се върнем към образа на трите космически области, свързани чрез ос в единен „Център“. Този архетипен образ се среща най-вече при източните цивилизации от епохата на палеолита. Светилищата в Нипур, Ларса и Сипар се наричали Дур-ан-ки, „връзка между небето и земята“. Вавилон е бил назоваван с множество имена, като например „Дом на основата на Небето и на Земята“, „връзка между Небето и Земята“. Но свързването на Земята с подчинените области се осъществявало винаги във Вавилон, понеже градът е бил изграден върху bâb-apsî, „Вратата на апсу“; с думата апсу древните назовавали водите на Хаоса преди Сътворението. Същата традиция откриваме и при евреите. Скалата на Йерусалим прониквала дълбоко в подземните води (tehôm). В Мишна е казано, че Храмът е изграден точно над tehôm (еврейския еквивалент на apsu). И също като във Вавилон, където била „вратата на апсу“, в скалата на йерусалимския Храм се намирала „устата на tehôm“. Подобни традиции се срещат и в индоевропейския свят. Така например, римският mandus означава пресечната точка между подземния и земния свят. Италийският храм бил зоната на пресичане на висшия (божествен), земния и подземен (пъклен) свят. (Виж „Митът за Вечното Завръщане“, в бълг. изд., стр. 23 и сл.).
15
Виж R. Pettazzoni, Miti е Leggende, I (Торино, 1948 г.) и също Verità del Mito (Studi e Matériau di Storia délie Religioni, том XXI, 1947–1948 г., стр. 104–116); G. van der Leeuw, Die Bedeutung der Mythen (Festschrift für Alfred Bertholet, Тюбинген, 1949 г. стр.287-293); M. Eliade, Traité d’Histoire des Religions, cmp. 350 и сл.
17
Виж например W. Gaerte, Kosmische Vorstellungen im Bilde prähistorisher Zeit: Erdberg, Himmelsberg, Erdnabel und Weltenströme (Anthropos, IX. 1914 г. стр. 956–979.)
18
Виж нашия труд Chamanisme et les techniques archanques de l’extase (Шаманизмът и архаичните техники на екстаза) (изд. Payot, 1951 г. — бълг. пр, изд. „ЛИК“, 1996 г.)