Сега знаем защо мисълта на френския писател за страха е била свързана точно с образа на стълбата и защо всички драматични събития, описани в творчеството му — любов, смърт, престъпление — стават на стълба. Изкачването или възнасянето символизират пътя към абсолютната действителност; и в съзнанието на несведущия приближаването, достъпът до нея предизвиква двойнствено чувство на страх и радост, на привличане и отблъскване и т.н. Мислите за освещаване, смърт, любов и избавление се съдържат в символиката на стълбата. Действително, всеки от тези начини на съществуване представлява скъсване със състоянието на невежество, тоест с онтологичното човешко ниво: чрез любовта, смъртта, светостта, метафизическото познание, човекът преминава, както е казано в Brihâdaranyaka Upanisad, от „нереалното в действителността“.
Не бива обаче да се забравя, че стълбата символизира всички тези неща, защото се смята, че тя се издига в „център“, защото прави възможна връзката между различните нива на съществото и, накрая, защото е само конкретна формула на мистическата стълба, на лианата или на паяжината, на Космическото Дърво или на Всемирния Стълб, свързващи трите космически зони.
Строеж на „Център“
Видяхме, че не само се е смятало, че храмовете се намират в „Центъра на Света“, но че и всяко място, където свещеното се е вмествало в светското пространство, е било възприемано като „център“. И свещените пространства можели да бъдат построени. Но строежът им представлявал своего рода космогония, сътворение на света; това било смятано за нещо напълно естествено, понеже, както вече казахме, светът бил създаден от ембрион, от един център. Така например, строежът на ведическия олтар на огъня възпроизвеждал сътворението на света, а самият олтар бил микрокосмос, един imago mundi. Водата, с която се размесва глината, се казва в Çatapatha Brâhmana (I, 9, 2, 29; VI, 5, 1 и сл. и т.н.), е първичната Вода; служещата за основа на олтара глина е Земята; страничните стени представляват Атмосферата и т.н. (Би трябвало може би да се добави, че постройката включва и строежа на космическото Време, но тук нямаме възможност да засягаме и този въпрос; виж Le Mythe de l’Éternel retour (Митът за Вечното Завръщане), стр. 92 и сл.)
Затова смятаме, че е безполезно да продължаваме да задълбаваме все в тази насока: историята на религиите познава множество ритуални постройки на „Център“. Ще отбележим само едно нещо, което ни се струва значимо: колкото повече древните свещени места, храмове или олтари (жертвеници) губят от своята религиозна сила на въздействие, толкова по-често се откриват и прилагат други геомантически, архитектурни или иконографски формули, които, в края на краищата, представляват същата символика на „Центъра“, макар понякога това да става по доста любопитен начин. Ще посочим само един пример: строежа и функцията на мандала.28 Този термин означава „кръг“; в тибетските предания той е ту „център“, ту „това, което окръжава“. Всъщност, мандала представлява поредица от кръгове, били те концентрични или не, изписани в квадрат; в тази диаграма, изрисувана на земята с цветни конци или с оцветен оризов прах, заемат място различните божества от тантрическия пантеон. Така, мандала е един imago mundi и, в същото време, символичен пантеон. За новака, посвещението означава между другото да проникне във всяка от зоните и да достигне до различните нива на мандала. Ритуалът на проникването може да бъде смятан за еквивалент на добре познатата ни ритуална процесия около някой храм (pradakshina) или на постепенното издигане, от тераса на тераса, до „чистите земи“, намиращи се на най-високото място в храма. От друга страна, въвеждането на новопосветения в мандала може да бъде отъждествено с посвещението чрез проникване в лабиринт; впрочем, някои мандала приличат досущ на лабиринт. Затова би могло да се приеме, че подобно на лабиринта, мандала има поне двойна функция. От една страна, навлизането в изрисувана на земята мандала е равнозначно на посвещение, а от друга страна мандала „защитава“ новопосветения от всички вредни за него външни сили и същевременно му помага да се съсредоточи, да намери своя собствен „център“.
Но който и да е индийски храм, гледан отгоре или като архитектурен план, всъщност представлява мандала. Който и да е индийски храм е, подобно на мандала, микрокосмос и същевременно пантеон. Защо тогава трябва да се строи мандала? Кому е нужен един нов „Център на Света“? Просто защото на някои набожни хора, изпитващи нужда от по-неоспоримо и по-дълбоко религиозно преживяване, традиционният ритуал се струвал прекалено остарял и отживял времето си: строежът на олтар на огъня или изкачването на терасите на храм вече не им позволявали да преоткриват своя „Център“. За разлика от древните хора или на тези от епохата на Ведите, тантрическият човек изпитвал нужда от лично изживяване, за да съживи в съзнанието си някои първични символи. Впрочем, това е и причината, поради която дадени тантрически школи са се отказали от външната мандала и са прибегнали до вътрешни, духовни мандала. Те могат да бъдат два вида: 1) чисто мисловна постройка, играеща ролята на „опора“ на медитацията, или 2) идентификация на мандала в собственото тяло. В първия случай, като прониква мислено във вътрешността на мандала, йогата достига до пълна концентрация и същевременно си създава „защита“ от всякакви разсейвания и изкушения. Мандала „концентрира“: тя предпазва от разпиляване на мислите, от разсейване. Идентификацията на мандала в собственото тяло издава желанието да се отъждестви неговата мистична физиология с микрокосмос. Едно по-подробно изложение върху проникването чрез техниките на йога във вътрешността на това, което би могло да се нарече собственото „мистично тяло“, би ни отвело твърде далеч. Засега ни стига да кажем, че последователното съживяване на чакрите, на тези „колела“ (кръгове), смятани за пресечни точки на космическия и мисловен живот, се приравнява с посвещаващото проникване във вътрешността на мандала. Събуждането на Кундалини е равнозначно на прекъсване на онтологичното ниво, тоест на пълното и съзнателно осъществяване на символиката на „Центъра“.
28
Виж книгата ни Techniques du Yoga (Техники на Йога) (изд. Gallimard, 1948 г.), стр. 185 и сл.; Giuseppe Tucci, Teoria е pratica del mandata (Рим, 1949 г.); относно символиката на мандала, виж С. G. Jung, Psychologie und Alchemie (Цюрих, 1944 г.), стр. 139 и сл.; също Gestaltungen des Unbewussten (Цюрих, 1950 г.), стр. 187 и сл.