Не бихме искали да завършим това изложение, без да припомним един европейски мит, който, макар да не се отнася пряко до символиката и ритуалите на Центъра, спомага за включването им в още по-мащабна символика. Става въпрос за една подробност от легендата за Парсифал и за Краля-грешник.30 Да си припомним странната болест, която приковавала на леглото стария крал, пазителя на тайната на Граал. Впрочем, страдал не само той; всичко около него се разпадало, рушели се и дворецът, и кулите, и градините, птиците вече не се размножавали, овощните дървета не давали плод, изворите пресъхвали. Много лечители се били опитали да изцерят Краля-грешник, но без никакъв резултат. Ден и нощ в двореца идвали рицари и всеки от тях питал първо за здравето на краля. Един-единствен рицар — беден, неизвестен, дори малко чудноват, си позволил да пристъпи установения церемониал и да не прояви изискващата се от него вежливост. Наричал се Парсифал. Без да се съобразява с придворните порядки, той се насочил право към краля и, като се приближил до него, го запитал без заобикалки: „Къде е Граал?“ В същия миг всичко се преобразило: кралят се надигнал от постелята си, реките и чешмите отново потекли, растителността избуяла, замъкът се възстановил като по чудо и засиял с предишния си блясък. Трите думи, изречени от Парсифал, били достатъчни, за да възродят цялата Природа. Но точно тези думи представлявали централния въпрос, единственият, който засягал не само краля-грешник, но и целокупния Космос: къде се намирало истинското реално, свещеното, Центърът на живота и изворът на безсмъртието? Къде се намирал Свещеният Граал? Никой преди Парсифал не бил и помислил да постави този централен въпрос и светът загивал заради това метафизическо и религиозно безразличие, заради тази липса на въображение и на желание да се познае действителното.
Тази малка подробност от толкова внушителния европейски мит ни разкрива поне една непозната страна от символиката на Центъра: не само съществува тясна взаимна обвързаност между всемирния живот и спасението на човека, но е достатъчно да си поставим централния въпрос, тоест Въпроса с главно „в“, за да започне космическият живот непрекъснато да се възражда. Защото често смъртта — както изглежда показва този митически откъс — е само резултат от безразличието ни към безсмъртието.
ГЛАВА II
ИНДИЙСКИ СИМВОЛИКИ НА ВРЕМЕТО И НА ВЕЧНОСТТА
Функция на митовете
Преди да бъдат „индийски“, индийските митове са си просто „митове“, тоест те са част от отделна категория духовни творения на древното човечество; следователно, те могат да бъдат сравнявани с която и да било друга група традиционни митове. По наше мнение, преди да представим индийската митология на Времето е важно да припомним накратко близките отношения, съществуващи между Мита като такъв, като оригинална форма на проявление на ума и духа на човека, и Времето. Както е прието да се смята днес, един мит разказва за събития, станали in principio, тоест „в началото“, в един първичен и извън времето момент, в промеждутък от свещеното време. Това митологично или свещено време е качествено различно от светското, от непрекъснатото и необратимо времетраене, в което се вписва нашето всекидневие и несвещено съществуване. Когато се разказва един мит, по някакъв начин сякаш отново се актуализира онова свещено време, през което са се развили споменатите в повествованието събития. (Тази е впрочем и причината, поради която в традиционните общества митовете не могат да се разказват кога да е и как да е: това може да става само през свещените сезони (дни), сред гъстите храсталаци и нощем или пък около огъня преди или след ритуалите и т.н.). Накратко, прието е да се смята, че митът се развива, ако ни позволите да се изразим така, в безвременно време, в един продължаващ до безкрая момент, както впрочем някои мистици и философи си представят вечността.
Тази констатация е важна, понеже от нея следва изводът, че разказването на митовете не е без последици както за повествователя, така и за слушателите му. С простия факт, че се разказва даден мит, светското време, поне символично, престава да съществува, то е премахнато, отменено: разказвач и слушатели се озовават в едно свещено и митично време. В друг наш труд31 се опитахме да докажем, че унищожаването на светското време чрез имитацията на примерните модели и реактуализацията на митичните събития е специфичен белег на всяко традиционно общество и че дори само този белег е достатъчен, за да отличи древния свят от съвременните общества. Традиционните общества са се мъчели, съзнателно и нарочно, да унищожат времето, да изтрият миналото и да възродят Времето чрез поредица от ритуали, които по някакъв начин осъвременяват космогонията. Не е нужно да навлизаме тук в подробности, които биха ни отдалечили прекалено много от разглежданата тема. Ще се задоволим само да припомним, че един мит изтръгва човека от неговото, индивидуалното, хронологичното, „историческото“ време и го прехвърля, поне символично, в Голямото Време, в един парадоксален момент, който не може да бъде измерен, защото няма продължителност. А това означава, че митът всъщност представлява скъсване с Времето и с окръжаващия свят; той отваря душите и сърцата на хората към Голямото, свещеното Време.
30
Perceval (Парсифал), изд. Hucher, cmp. 466; Jessie L. Weston, From Ritual to Romance (Кембридж, 1920 г.), стр. 12 и сл. Същият митичен мотив се среща в цикъла на sir Gawain (Weston, пак там).